Подчиних се и той ме изведе из колибата. Часовоите или се бяха оттеглили, или се бяха предварително уговорили с Горинг. Безпрепятствено прекосихме града и пясъчната равнина. Отново чух рева на морето и видях дългата линия на прибоя. Двама души стояха на брега и стъкмяваха въжетата, на една малка лодка. Това бяха двамата моряка, които участвуваха в нашето плаване.
— Внимателно го прекарайте през прибоя — нареди Горинг.
Моряците скочиха в лодката, издърпаха и мен и отблъснаха. С вдигнат грот и кливер ние се отдалечихме от брега и благополучно минахме плитчината. След това двамата ми спътника скочиха зад борда и без да се сбогуват, поеха обратния път. Видях главите им — две черни петна върху бялата пяна — докато вятърът ме понесе в нощния мрак. Погледнах назад и за последен път видях Горинг. Той стоеше на върха на един пясъчен хълм, а изгрялата зад него луна очертаваше ясно мършавата му ъглова фигура. Той неистово размахваше ръце, вероятно да ми вдъхне кураж за пътешествието, но тогава ми се струваше, че жестовете му бяха заплашителни и често си мисля, че по-вероятно бе старият му дивашки инстинкт да се е обадил, когато Горинг е разбрал, че съм вече извън неговата власт. Както и да е, това бе последният път, когато видях Септимиус Горинг и се надявам никога повече да не го видя.
Не е необходимо да описвам подробно самотното си плаване. Насочих лодката с пълен ход към Канарските острови, но на петия ден ме прибраха на борда на „Монровия“ — кораб на една англо-африканска параходна компания. Използвам случая да изразя искрената си благодарност на капитан Сторноуей и неговите офицери за изключително любезното им отношение към мен от момента на качването ми на кораба до приставането в Ливърпул, откъдето отплавах на един от корабите на Гийон за Ню Йорк.
Когато се завърнах отново при семейството си, разказах съвсем малко от онова, което бях преживял. Тази тема е все още много болезнена за мен, а и това, което бях вече разказал, бе посрещнато с недоверие. Сега излагам подробно фактите и събитията, така както се случиха, все едно доколко ще ми повярват, защото състоянието на дробовете ми се влошава и чувствувам, че нямам право повече да мълча. В разказа ми няма нищо измислено. Вземете картата на Африка! Над Капо Бланко, там, където от най-западната точка на континента бреговата ивица се издига на север, е мястото, където Септимиус Горинг, ако все още не го е настигнало възмездието, царува над чернокожите си поданици, недалече от брега, на морското дъно почиват Хартън, Хайсън и другите нещастници от бригантината „Божествената Мария“, а над тях с рев и свистене се втурват по горещия жълт пясък дълги зеленикави вълни.
Това квадратно сандъче
— Всички на борда ли са? — попита капитанът.
— Да, сър — отвърна помощникът.
— Тогава пригответе се за отплаване!
Беше сряда, девет часа сутринта. Корабът „Спартанец“ стоеше на кея в бостънското пристанище — товарът беше в трюмовете, пътниците на борда и се очакваше само командата за отплаване. Два пъти прозвуча предупредителният сигнал и за последен път удари корабната камбана. Бушпритът сочеше Англия, а свистенето на изпусканата пара показваше, че всичко на кораба бе готово за предстоящия преход от три хиляди мили. „Спартанец“ бе опънал въжетата, които го държаха вързан за кея като хрътка на повод.
Моето нещастие е, че съм нервен човек. Заседналият ми живот на литератор бе още повече усилил моята болезнена любов към самотата, която още в детството ми бе отличителна черта на характера ми. Стоях на юта на трансатлантическия кораб и горчиво проклинах необходимостта, която ме накара да се завърна в страната на моите прадеди. Подвикванията на моряците, скриптенето на въжетата, прощалните възгласи на спътниците ми и радостните викове на тълпата — всичко действуваше на нервите ми. Освен това ми беше тъжно. Имах смътното чувство, че ме дебне някакво близко нещастие. Морето бе спокойно, подухваше лек ветрец. Нямаше нищо, което да наруши душевното равновесие на такъв убеден противник на морските пътешествия, какъвто съм аз, и все пак ми се струваше, че съм изправен пред някаква страшна, макар и невидима опасност. Забелязал съм, че такива предчувствия спохождат често хора с особен нрав като моя и че те нерядко се сбъдват. Съществува теория, че тези предчувствия възникват от своего рода ясновидство, тайнствена духовна връзка с бъдещето. Спомням си добре, известният немски спиритист Раумер заяви веднъж, че през цялата си богата практика никога не е срещал натура, толкова чувствителна към всичко свръхестествено, както моята. Както и да е, чувствах се много нещастен, когато се провирах през шумните групички, струпани по белите палуби на „Спартанец“. Ако само знаех какво ме очакваше в следващите дванадесет часа, още тогава, в последната минута, щях да скоча на брега и да избягам от проклетия кораб.