— Време е — каза капитанът, щракна капака на хронометъра си и го прибра в джоба си.
— Време е — повтори помощникът.
За последен път се чу воят на сирената, приятелите и роднините на заминаващите побързаха да напуснат кораба. Едно от въжетата бе вече прибрано, вдигнаха трапа, когато от брега се чу вик и видях как двама мъже тичаха бързо по кея. Те размахваха ръце и отчаяно жестикулираха — явно искаха да спрат кораба.
— По-бързо! — Крещеше тълпата.
— Стоп машина! — заповяда капитанът. — Малък ход! Стоп! Спусни трапа.
Двамата мъже скочиха на борда в минутата, когато прибираха и второто въже, и едно рязко потръпване на машината ни отблъсна от кея. От палубата, както й от брега, се разнесоха прощални викове, развяваха се кърпички, а огромният кораб, като пенеше водата, напусна пристанището и величествено заплава през спокойния залив.
Така благополучно започна нашето двумесечно пътешествие. В настъпилата суматоха пътниците търсеха каютите и багажа си, докато звукът от шумно отваряни бутилки в салона показваше, че мнозина са разстроените, които по изкуствен начин заглушаваха болката от раздялата. Огледах бегло палубата, за да си съставя някаква представа за моите спътници. Бяха хора, които човек обикновено може да срещне на кораб. Сред тях нямаше нито едно лице, което да прави впечатление. Говоря като познавач, защото човешките лица са моя специалност. Когато срещна оригинално лице, аз мислено се нахвърлям върху него, като ботаник върху цвете, и го отнасям със себе си, за да го анализирам през свободното си време, да го класифицирам и му поставя етикет в моя малък антропологичен музей. Но тук нямаше нищо, което да заслужава вниманието ми. Двадесет млади американци, пътуващи за „Юръп“-а, няколко досгопочтени съпружески двойки на средна възраст, които рязко контрастираха на младежите, няколко духовници и богослови, млади дами, търговски пътници, британски аристократи — изобщо цялата пъстра тълпа, типична за един океански параход. Отместих погледа си от тях и се загледах в чезнещите брегове на Америка; нападнаха ме рояк спомени и усетих прилив на нежност към страната, която ме бе осиновила. От едната страна на палубата имаше купчина куфари и всякакъв багаж, очакващ да бъде разнесен по каютите. Воден от постоянното си желание да бъда сам, аз заобиколих струпания багаж и седнах на едно навито въже до самия борд на кораба, като се унесох в меланхолични мечти.
От това състояние ме извади нечий шепот.
— Ето едно тихо място — каза гласът. — Седни и да поговорим на спокойствие.
Погледнах през процепа между два огромни сандъка и видях двамата пътника, които се бяха качили на кораба в последната секунда, застанали от другата страна на купчината багаж. Бях се свил в сянката на сандъците и очевидно не бяха ме забелязали. Този, който говореше, бе висок, слаб човек, със синкавочерна брада и безцветно лице. Движенията му бяха нервни и издаваха възбуда. Другият бе ниско пълно човече, с делови и решителен вид. Беше захапал пура, а на лявата му ръка бе преметнато голямо широко палто. И двамата неспокойно се озъртаха, като че ли да се уверят, че са сами.
— Напълно подходящо място — съгласи се ниският.
Те седнаха на една бала с гръб към мен и пряко волята си се озовах в неприятната роля на подслушвач.
— Е, Мюлер — рече по-високият, — съвсем добре се качихме, а?
— Да — съгласи се мъжът, когото бяха нарекли Мюлер. — Качихме се благополучно.
— За малко да не успеем.
— Наистина, Фленигън.
— Ако бяхме закъснели за кораба, всичко щеше да пропадне.
— Това щеше да осуети плановете ни.
— Щеше напълно да ги провали — потвърди малкото човече и яростно дръпна няколко пъти от пурата си.
— То е тук, у мен — заговори той след няколко минути.
— Дай да го погледна.
— Да не ни види някой?
— Всички слязоха долу.
— Няма да е излишно да сме по-предпазливи, щом всичко сме заложили на една карта — каза Мюлер, като разгърна палтото, преметнато през ръката му, и извади изпод него някакъв черен предмет, който постави на палубата. Само един поглед бе достатъчен да ме накара да скоча на крака и да възкликна ужасен. За щастие те бяха така погълнати от заниманието си, че никой от двамата не ми обърна внимание. Ако само бяха извърнали глава, те неминуемо щяха да съзрат над купчината сандъци пребледнялото ми лице.