Тургенев използува получените от дневника на Каратеев данни за българския патриот, но изгражда в образа на Инсаров не тип на просветител, а на революционер, готов да отдаде живота си за свободата на своята поробена родина. Разкривайки в лицето на Инсаров човека, който в името на своя висок обществен идеал е готов да потъпче всичко лично — да се откаже от дълго лелеяната мечта да отмъсти за смъртта на родителите си, загинали от ръката на турски ага, да задуши в себе си неочаквано бликналото чувство към Елена, — Тургенев иска да покаже пред своите съвременници как той си представя новия положителен герой на епохата и да разкрие моралното му превъзходство над руската дворянска интелигенция, чужда на големите обществени повели на времето. За тази цел писателят съзнателно изменя съществуващите биографични данни за Катранов (епизода със смъртта на родителите му), внася нови сюжетни ситуации, преплитайки отношенията му с други двама влюбени в Елена герои — талантливия скулптор Шубин и дълбоко благородния млад учен Берсенев. И тук, както в предишните си романи „Рудин“ и „Дворянско гнездо“, Тургенев използува любовното чувство като своеобразна морална проверка на героя, която определя не само личната му, но и обществената му значимост. Преценката най-често произнася героинята на романа — онази Турге-нева девойка, която се задъхва в сънното затишие на окръжаващия я помешчически бит, жадува за осмислена човешка дейност и търси в обикнатия от нея човек учителя и другаря, който да й посочи как трябва да живее. Но докато Наталия се разочарова в Рудин заради неспособността му да превърне в дело високите и благородни думи, с които я увлича, Елена намира в лицето на Инсаров именно човека, след когото би могла да тръгне, макар той да няма нито таланта на Шубин, нито широките познания на Берсенев. За нея той стои много по-високо и от двамата, осветен от пламъка на обществения идеал, който го окриля и вдъхновява и в името на който той сам е готов да изгори. Предпочитанието, което Елена отдава на Инсаров пред Шубин и Берсенев, съдържа в себе си и моралната присъда на писателя над талантливата, образована, проникната от високи душевни пориви руска дворянска интелигенция, но неспособна за истински полезна обществена дейност. Чрез любовта си към Инсаров Елена сякаш показва какви именно хора са нужни на Русия. От друга страна обаче, именно ясно изразената дидактична задача, която Тургенев си поставя чрез образа на Инсаров, предава на героя му известна едностранчивост и схематичност, справедливо отбелязани от съвременната на писателя литературна критика.
Докато Тургенев изгражда образа на българина Инсаров като нов тип на обществен деец, в Русия вече са се зародили новите хора на делото, готови, подобно на Тургеневия герой, да се борят за свободата на народа си, подтиснат от вековното крепостно робство. Тези хора произхождат не от дворянската, а от разно-чинската интелигенция и между тях вече са се наложили имената на такива изтъкнати дейци на революционно-демократичната мисъл като Чериишевски и Добролюбов. Поради това именно те най-добре осъзнават Тургеневия призив за обществена активност. Същевременно обаче те влагат в този призив свое революционно съдържание. В статията си „Кога ще настъпи истинският ден?“ Добролюбов непосредствено подсказва, че Русия се намира в навечерието на големи революционни промени, че руските инсаровци ще се справят, но вече не с външните, а с вътрешните врагове на народа, че скоро ще настъпи истинският нов ден, в който народът ще извоюва своята свобода.