Тургенев дава моралното право на Базаров сам да произнесе присъдата над либерално настроената дворянска интелигенция в Русия, и то в лицето на онези нейни представители, които подобно на другаря му от университета Аркадий Кирсанов се стараят изцяло да вървят в крак с новото време. При раздялата с него, която в романа има много по-широко значение, отколкото един обикновен сюжетен епизод, Базаров ясно разграничава своята обществена позиция от тази на случайния му спътник в живота: „Ние се разделяме завинаги… ти не си създаден за нашия горчив, труден, бездомен живот. В теб няма нито дързост, нито озлобеност, а само младежка смелост и разпаленост; не те бива за нашето дело. Вие дворяните не можете да отидете по-далеч от едно благородно смирение или благороден кипеж, а това е нищо. Вие например не се биете, а си въобразявате, че сте храбреци, а ние искаме да се бием… Ти си добро момче, но си все пак само мекошаво либерално господарче. Сбогом, синьор.“
По такъв начин, макар сам да е духовно много по-близък до „бащите“, отколкото до „децата“, Тургенев често признава, че руската дворянска интелигенция вече слиза от историческата сцена, че разночинците са онази нова обществена сила, която ще разруши закостенелите форми на живот и ще открие пътя към бъдещето.
Приема ли обаче Тургенев изцяло новия герой на епохата? За да каже своята окончателна преценка, писателят провежда Базаров, както и в редица други свои творби, през проверката на двете основни сили на човешкото битие — любовта и смъртта. И тук особено ясно проличава двойственото му отношение към героя. Докато Инсаров намира най-високо морално признание чрез обичта на Елена, то проблемата за любовта в романа „Бащи и деца“ получава по-сложно, дори противоречиво решение. В неочаквано зародилото се чувство към Одинцова Базаров напълно разкрива силата на своя характер, като съумява сам да прекрати връзката, която счита за неподходяща и чужда на цялата му духовна същност. Той проявява, но вече на дело, онази енергична решителност, с която Инсаров бе готов да се раздели с Елена, когато любовта му се превръща в заплаха за революционната му дейност. И все пак чрез любовта на Базаров към Одинцова писателят не само утвърждава своя герой, но и произнася своята присъда над него или по-точно над отвлечените му от живота теории. Изхождайки от своя краен материализъм, Базаров отрича и любовта, и изкуството като старели романтични илюзии. Неочаквано обхваналото го чувство показва, според Тургенев, победата на живота над отвлечените теории на съвременната му разночинска младеж. Същия смисъл има и дуелът на Базаров с Павел Петрович, в който той се оказва принуден от стеклите се обстоятелства на живота да се съобрази с един от най-отживелите дворянски предразсъдъци, които с презрение отрича.
Базаров завършва своя живот трагично, както трагично загива, преди да е достигнал своята цел, и Инсаров. Идейният смисъл обаче на тези две близки по характер развръзки е твърде различен. Смъртта на Инсаров, по всяка вероятност продиктувана и от непосредствената жизнена съдба на българина Катранов, носи в себе си моралното утвърждаване на героя, който загива, тласкан от стремежа по-скоро да осъществи идеала на своя живот, пренебрегвайки разклатеното си здраве. Поради това и смъртта на Инсаров се превръща в един макар и не напълно реализиран подвиг. Смъртта на Базаров, напротив, е резултат на една нелепа случайност, на едно невнимание по време на дисекция на заразен от тифус труп, за което може би не е без значение разстроеното душевно състояние на героя след раздялата му с Одинцова. Ето защо в тази смърт, както и в любовта на Базаров, се разкрива двойственото отношение на писателя към типа на разночинеца. От една страна, тя представлява апотеоз на душевната сила на героя, който остава докрай верен на себе си, трезв, спокоен и твърд, без каквито и да са прояви на малодушие или страх. От друга страна обаче, в смъртта на Базаров се долавя скептицизмът на Тургенев по отношение реалните обществени възможности на новия герой на епохата. „Аз си представях — пише той — фигура мрачна, сурова, огромна, до половината израсла от почвата, силна, злобна, честна и все пак обречена на гибел, защото все още стои в преддверието на бъдещето.“ Макар и да изгражда образа на Базаров върху реално наблюдаван от него тип, писателят все още не вярва, че е дошло времето на руските Инсаровци. Смъртта на Базаров представлява и своеобразна авторова присъда над дръзката самонадеяност на героя, на гордото му съзнание, че може да разчита единствено на собствените си сили, без да се съобразява с неизменните закони на човешкото битие. Тези мисли на автора намират особен поетичен израз в пропития с философски лиризъм пейзаж на потъналото в зеленина селско гробище, в което „страстното, грешно бунтуващо се сърце“ на героя най-сетне е намерило своя мъдър покой, а в разцъфтялата над него „равнодушна“ природа спокойно продължава вечният ход на живота.