Честната авторова преценка, която Тургенев дава на „бащи“, като показва моралното и историческо превъзходство на „децата“, и същевременно двойственото му отношение към самите „деца“, с обществено-политическите и естетическите възгледи на които той не може изцяло да се съгласи, обясняват и острото недоволство, което извиква романът както в лагера на либералното дворянство, така и сред младата разночинска интелигенция. Едните го обвиняват, че „е издигнал на пиедестал разночинеца-нихилист“, че „се е преклонил пред Базаров“ и „едва не пълзял пред краката му“, другите считат, че Тургенев е създал „карикатура“ на съвременния му герой, че романът му е „клевета“ към младото поколение в Русия. Тези противоречиви оценки говорят за едно явно неразбиране на честната гражданска позиция на писателя, за едно несъмнено пристрастие, продиктувано от изострената идеологическа борба през 60-те години. Единствен талантливият критик-демократ Писарев признава социалната типичност на Базаров. И той е напълно прав, тъй като гражданската непримиримост на Тургеневия герой към руската крепостническа действителност, последователната му материалистическа позиция към живота и дори отричането му на изкуството в полза на науката са твърде близки до обществените и естетическите възгледи както на самия него, така и на онази разночинска интелигенция, която жадно поглъща статиите му в издаваното от него списание „Руско слово“. Твърде вероятно е, че ако по това време беше жив Добролюбов, то и органът на руската революционно-демократична мисъл „Съвременник“ не би излязъл с острата и несправедлива критика на Антонович.
Самият Тургенев се чувствува дълбоко огорчен от нарасналата около него враждебност, от неразбирането, проявено към неговия герой. Същевременно това неразбиране поражда у самия него недоверие към собствените му сили, към умението му да изобразява типове на герои, които са му психологически чужди. Може би поради това в творчеството на писателя от 70-те години наново широко навлиза автобиографичната тема. Той създава образи на герои, които са му душевно близки или които са свързани със спомени и преживявания от собствения му живот. Именно подобно отношение към жизнения материал намираме в повестите на Тургенев „Степният крал Лир“ и „Пунин и Бабурин“. И двете произведения се водят както при „Записките на ловеца“ от името на разказвач, който непосредствено участвува в развитието на сюжета и който твърде много напомня самия писател в неговата юношеска възраст с честното му и взискателно отношение към живота, със сърдечната му топлота, ласкавост и загриженост към съдбата на хора, които са му душевно напълно чужди. От своя страна въз основа на впечатления от собствената си майка Тургнев изгражда образа на властната и жестока помешчица от разказа „Пунин и Бабурин“. Може би под влияние на лични спомени възниква и образът на помешчика Харлов от повестта „Степният крал Лир“. Въпреки това обаче всеки един от тези герои представлява ярко художествено обобщение на онази крепостническа атмосфера, която Тургенев с такова майсторство и гражданска непримиримост бе изобразил в първата си крупна художествена творба „Записките на ловеца“. Същевременно, възвръщайки се към образите от феодалното минало на Русия, Тургенев ги осветява от позициите на една нова историческа епоха, в която грубото и примитивно крепостническо насилие е отсъпило място на много по-гъвкавите и много по-жестоки парични отношения. В тази светлина получава много по-обобщен жизнен смисъл трагедията на помешчика Харлов, който наивно счита, че може да запази господарския си авторитет, след като доброволно се е лишил от имота си и сам се е поставил в положението на материално зависим човек. Измамен, изоставен и презрян от най-близките му същества, той, подобно на Шекспировия крал Лир, бива изхвърлен от собствения му дом от онези, на които е дал всичко. При това, ако великият английски трагик в лицето на най-малката дъщеря на крал Лир запазва непокътната красотата на истинското синовно чувство, то героят на Тургенев е лишен и от тази морална опора. Той се оказва ограден отвсякъде от хищници, готови да го разкъсат. И макар че Харлов е раздал именията си, за да се откаже от всичко земно и в размисъл и смирение да дочака приближаващата се смърт, то развръзката на повестта, в която той в изблик на бликнал законен гняв сам разрушава дома, от който е изгонен, и загива под развалините му, психологически напълно убеждава. В тази развръзка трагизмът на героя, дръзнал да разчита на собствения си авторитет в един свят, в който отношенията между хората се изграждат изцяло върху материална основа, получава особено вълнуваща художествена изява. От своя страна самочувствието на самоувереност и сила, с което живеят дъщерите на Харлов след смъртта на баща им, явно показва, че трагичната му гибел, която те сами са предизвикали, не е оставила в съзнанието им никаква трайна следа. Ето защо и сега, както в романите си „В навечерието“ и „Бащи и деца“, Тургенев въплъщава своята представа за висока човешка нравственост и истинска душевна красота пак в образа на разночинеца-интелигент, който не робува на никакви материални интереси и живее единствено от собствения си труд. Върху фона на безчовечните семейни отношения от повестта „Степният крал Лир“ образът на Бабурин от повестта „Пунин и Бабурин“ особено пленява със своята дълбока човечност, високо душевно благородство и действен хуманизъм. Бабурин смело се застъпва за несправедливо наказания от помешчицата крепостен селянин, макар да осъзнава, че това заплашва собственото му съществование, издържа през целия си живот добродушния и сърдечен несретник Бабурин, грижи се за изоставената от родителите й девойка. Тургенев разкрива моралната красота на Бабурин, като го провежда, както и останалите си герои, през изпитанието на една голяма страст. Но и тук той успява да се издигне пад себичното, егоистичното, личното. Сам, разкъсван от болка, той поставя пад всичко свободата и независимостта на любимата от него девойка и наново й протяга ръка за помощ, след като я вижда опозорена и отритната от човека, на когото се е доверила.