„Тук така или иначе няма нищо за ядене — каза си той и си сипа още едно питие. — Дадох за проклетата машина всичките пари, които бях спестил за храна.“ Изпита желание да я ритне, но понеже беше върху шкафа, я удари с ръка. И едва не си счупи пръстите. Стисна наранената си ръка и докато подскачаше от болка из стаята, залитна и изпсува. За да се успокои, си сипа още скоч.
„Господи, утре трябва да съм готов с материала за рубриката си, а още не съм започнал да го пиша. Ако не го предам навреме, ще загубя единствената стабилна работа, която имам.“
Обзет от ярост, Ерик отиде в хола, където неговата стара, вярна „Олимпия“ го чакаше на бюроподобния си олтар срещу входната врата и беше първото нещо, което гостите му виждаха, щом влезеха в апартамента. Тази сутрин се бе опитал да започне материала, но мисълта за счупения стол непрекъснато го разсейваше и не можа да съчини нито ред. Всъщност за него бе обичайно да се разсейва, докато пише.
И ето, че отново се озова пред белия лист. И отново съзнанието му блокира. Напрягаше се да измисли нещо, но само се потеше все по-силно и по-силно. Реши да се подкрепи с друго питие. Върна се в кухнята и напълни чашата си. Запали цигара. „Липса на вдъхновение. Това е постоянният ми проблем.“ Пресуши скоча. Изкуството е болезнен процес. Ако не страда, написаното няма да е стойностно. Джойс е страдал. Кафка. Ман. Агонията на величието.
Ерик усети, че уискито започваше да го хваща. Светлината избледня. Стаята започна да се люлее пред очите му. Лицето му стана безчувствено. Той прокара вдървените си пръсти през гъстата си, дълга до раменете, руса коса.
Втренчи се с отвращение в нещото върху кухненския шкаф.
— Хей, ти. Обзалагам се, че дори клавишите ти не работят. — Ерик грабна лист хартия. — Ето. — Завъртя валяка и с изненада видя колко гладко захапа листа. — Е, поне не си пълен боклук. — Пи още скоч и си запали нова цигара.
Рубриката му вече не го интересуваше. Колкото и да се напъваше, не можеше да съчини нищо за модерната проза. В ума му се въртеше само едно — какво ще се случи след две седмици, когато Симънс дойде да си прибере наема.
— Не е честно. Системата е срещу мен.
Тази мисъл го вдъхнови. Да. Ще напише разказ. Ще покаже на света какво мисли за нея. Вече знаеше как ще го кръсти. Заглавието беше от шест букви и той ги напечата: „Бълвоч_“_.
Клавишите се движеха по-леко, отколкото очакваше. Гладко. Плавно. Но въпреки задоволството си от този факт, Ерик усети нещо нередно, нещо смущаващо — потракването на клавишите беше по-продължително от необходимото.
Усети устните си набъбнали. Мислите му взеха да се замъгляват, когато се наведе да види какъв отпечатък е оставила старата лента върху хартията. Примигна и се наведе още повече. Беше напечатал Бълвоч, а на листа пишеше Заливът на Флетчър.
Удивлението му го накара да се намръщи. Нима беше толкова пиян, че не можеше да се контролира? Нима вдървените му от алкохола пръсти натискаха произволни клавиши? Не, ако беше така, върху листа щеше да има някаква безсмислица, а думите Заливът на Флетчър бяха съвсем смислени, въпреки че се различаваха от това, което смяташе, че е напечатал.
„Явно съзнанието ми прави номера — каза си Ерик. — Мисля, че печатам едно, а в действителност печатам друго. Всичко е заради скоча.“
За да провери теорията си, той се опита да проясни съзнанието си и да се концентрира върху движението на пръстите си. Натисна внимателно няколко определени клавиша. Този път потракванията на буквите бяха толкова продължителни, колкото тръбваше да бъдат. И все пак… Ерик погледна намръщен листа и видя не думата, която беше напечатал (разказ), а съвсем различна дума (новела).
Зяпна. Знаеше, че не е напечатал това. Нещо повече — през целия си живот беше писал само разкази. Никога не беше правил опит — липсваше му необходимата дисциплина — да напише новела. Какво ставаше, по дяволите? В объркването си напечата, без да се замисля: Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче.
Но после прочете: Градът в Залива на Флетчър беше успял да преживее, както и всички предишни години, суровата атлантическа зима.