— Но, Джони, парите не са всичко. Е, ако някой ми даде пари, няма да ги изхвърля в река Хъдсън. — Ерик се засмя и чу, че публиката му приглася. Смехът на зрителите беше добронамерен. Те също не биха хвърлили парите си. — Не, работата е там, Джони, че за мен най-голямата награда са писмата, които получавам от почитателите си. Удоволствието, което съм им доставил със „Заливът на Флетчър“, е по-важно за мен от материалните придобивки. Нали затова са книгите — да носят радост на читателите.
Ерик направи пауза. Интервюто течеше прекалено гладко, а хората обичаха да има спор и напрежение.
Заради топлината на лампите целият беше вир вода. Уплаши се, че потта му може да съсипе костюма от акулска кожа, после осъзна, че винаги може да си купи нов.
— Знам, че според Труман Капоти „Заливът на Флетчър“ е една лишена от каквато и да е литературна стойност творба. Но той е правил подобни коментари и преди и ако искаш да знаеш, мисля, че твърде често е правил и някои други неща.
Публиката отново избухна в смях, този път жесток.
— Джони, очаквам със затаен дъх романа, който той непрекъснато обещава да напише. Добре, че още не съм спрял да дишам.
Смехът на зрителите беше още по-злобен. Ако Труман беше в студиото, сигурно щяха да го замерват с камъни.
— Честно казано, Джони, мисля, че Труман се е отчуждил от ей онази читателска публика. От средностатистическите американци. Чел съм модерна проза и от нея ми се повдига. Хората искат да четат истории, пълни с магия, романтика и напрегнато действие. Като романите на Дикенс.
Зрителите посрещнаха думите му с шумни аплодисменти.
— Споменахте Дикенс. Но аз се сещам за един друг автор. Писател, чиито книги бяха популярни през петдесетте. Уинстън Дейвис. Ако не знаех, че „Заливът на Флетчър“ е ваша творба, щях да се закълна, че е написана от Дейвис. Но, разбира се, това е невъзможно. Той е загинал при трагичен инцидент с лодка, когато е бил едва четирийсет и осем годишен. Ако не се лъжа, случило се е някъде около Лонг Айлънд.
— Поласкан съм, че ме сравнявате с Дейвис — отвърна Ерик. — Всъщност не сте единственият, който е забелязал приликата. Той е един от авторите, които уважавам. Огромната му любов към героя и сюжета. Онези малки градчета в Ню Ингланд, които обезсмърти с романите си. Богатството на стила му. Проучил съм задълбочено всичките произведения на Дейвис. Опитвам се да продължа неговата традиция. Хората искат истински, неподправени човешки истории.
Ерик дори не бе чувал за Уинстън Дейвис, преди почитателите му да започнат да сравняват неговата новела с творчеството на Дейвис. Озадачен, той бе отишъл в Нюйоркската библиотека, където бе положил героични усилия да прегледа половин дузина негови книги. Не можа да довърши нито една. Всичките бяха безвкусен боклук. Пълна боза. Все пак Ерик разпозна стила. Приликата беше очевидна. „Заливът на Флетчър“ спокойно можеше да бъде книга, написана от Уинстън Дейвис. Тръгна си от библиотеката намръщен. Отново беше усетил онези тръпки. Не обичаше съвпаденията.
— Последен въпрос — каза Джони. — Почитателите ви очакват с нетърпение следващата ви книга. Ще ни издадете ли за какво ще се разказва тя?
— Бих искал, но съм суеверен, Джони. Страхувам се да говоря за нещо, което все още е в процес на писане. Все пак мога да ви кажа това. — Ерик се огледа подозрително, сякаш се страхуваше в студиото да не се спотайват шпиони на конкурентни издателства. После сви рамене и се засмя. –Предполагам, че мога да ви го кажа. В края на краищата, кой би откраднал заглавие, върху което обявявам правата си пред няколко милиона души? Новата ми книга ще се казва „Гората на проповедника“. — От публиката се откъсна въздишка на задоволство. — Действието се развива в малък град във Върмънт и… е, по-добре да спра дотук. Когато книгата излезе, всеки ще може да я прочете.