Днес, докато ти говоря за различните начини на поведение, в паметта ми изниква дон Маркос и денят, в който го докараха в клиниката „Санта Моника“. Това е история, която съм разказвал безброй пъти и за която приятелят ми Ектор казва, че е израз на най-висша мъдрост. Вярвам, че този ден и тази история промениха живота ми.
Дон Маркос беше на около шейсет и пет-седемдесет години. Семейството му го бе довело за постъпване с диагноза маниакално депресивна психоза (циклотимия като тази, от която всички страдаме, само дето неговата се отличаваше с по-силно отдалечаване от действителността, с епизоди на дълбока депресия и периоди на еуфория и възбуда, които понякога включват халюцинации, необяснимо поведение, делириуми и т.н.). Съпругата му ми подаде лекарското направление с препоръката за болнично лечение, докато дон Маркос ме наблюдаваше с чудесната и неустоима усмивка на дядо, излязъл от приказките.
Аз: Е, дон Маркос. Какво ще кажете да влезем в кабинета и да поговорим малко?
Дон Маркос: Бива, синко.
(Влязохме в кабинета. Седнахме.)
Аз: Кажете, дон Маркос, защо според вас ви доведоха тук?
Дон Маркос: Виж, синко, работата е там, че жената и децата не разбират. Мислят, че съм смахнат.
Аз: Защо мислят така? Какво сте направили?
Дон Маркос: Значи един ден отивам на пазара и кого да видя — доня Сулема, съседката отсреща. Докато чакахме на опашката, тя ми каза, че радиото й се повредило и че няма пари да го поправи. Аз се сетих, че у нас има поне два радиоапарата. За какво са ни два? Може ли човек да слуша два радиоапарата наведнъж? Така че казах на доня Сулема да мине през къщи и й подарих единия. И ми стана едно хубаво! Така че излязох на улицата и започнах да питам минувачите на кого му трябва пуловер — защото аз имах пет. След това подарих един костюм, който така и не носех, няколко вратовръзки, малко пари, няколко чифта пантофи… И тъкмо когато се канех да занеса един ръчен часовник на едно момченце, което имаше нужда, домашните ми се ядосаха и не ми позволиха да изляза на улицата. Обадиха се на лекаря, който дойде да ме прегледа и каза да ме доведат тук.
Аз: А вие знаете ли що за място е това?
Дон Маркос: Че как, синко, разбира се. Ти какво мислиш, че съм идиот? Това е клиника.
Аз: Добре, дон Маркос. Вашият лекар ни помоли да ви приемем за няколко дни, да видим дали сте добре. Какво ще кажете?
Дон Маркос: Я кажи, тук може ли да се играе на карти?
Аз: Виж, това не знам, защото аз не играя.
Дон Маркос: Добре де, ще остана. Ако не друго, поне ще те науча да играеш.
Аз: Добре. Хайде сега да излезем да се сбогувате със семейството.
(Тогава, все едно светът се бе обърнал на сто и осемдесет градуса, лицето на дон Маркос се преобрази. Усмивката му изчезна, гласът му затрепери и старецът избухна в отчаян плач, докато докосваше лицата на близките си и жално повтаряше: „Да се пазите, ще ми липсвате много, идвайте да ме виждате често“. След това отпусна глава на рамото ми, без да престава да ридае.)
Аз: Госпожо, ако обичате, оставете всичко на мен. Приберете се вкъщи с децата и ако искате, обадете ми се по-късно, да ви кажа дали се е успокоил. Но сега си вървете, за да мога да заведа дон Маркос до стаята му.
(Семейството целуна за последен път дон Маркос, който едва успя да изрече няколко несвързани думи. Аз се опитвах да прикрия сълзите си. Близките му се отдалечиха заднешком към изхода и напуснаха болницата.)
Когато чухме изщракването на бравата, дон Маркос надигна глава от рамото ми и погледна към вратата. Избърса сълзите си с ръкава на ризата. Обърна се към мен с усмивка.
Дон Маркос: Добре ли мина?
Аз: (Без да разбирам нищо, без да знам нищо, стоях безмълвен.)
Дон Маркос: Знаеш ли каква е работата, синко? От почти две седмици, когато ме пратят да си легна, плачат с часове и говорят „как ще страда, като влезе в клиниката“. Те очакваха, че ще съм сломен от раздялата с тях, и аз се престорих — така де, какво ми струваше?
Всеки път, когато срещнем някого, чието отношение към света е по-различно от нашето, от моето, от твоето, решаваме, че е луд. Ако не мисли, действа и вярва като всички, очевидно е луд. Луд като Колумб, като Галилей, като Коперник, като Исус и — макар и дума да не може да става за сравнение с всички тях — като мен.
Вярно е, че съществува:
Приятна лудост и страшна лудост.
Любовна лудост и омразна лудост.
Очарователна лудост и зловеща лудост.
Най-важното: има лудост, която ни прави по-богати, и за съжаление — лудост, която ни ограбва.