Най-важното е, че ако се откажем от тази агресия към външния свят (храната), организмът ни ще потърси енергия от собствената си материя. Ще започнем да унищожаваме собствените си тъкани, за да използваме хранителните им вещества.
Излиза, че деструктуриращата агресия представлява част от „механизмите на инкорпориране“. В този смисъл психическият метаболизъм повтаря храносмилателния метаболизъм.
Ето защо понякога, когато искам да те накарам да видиш нещо, може би е добре да проявя агресия: агресия с любов, агресия прекрасна, агресия конструктивна.
Аз съм агресивен терапевт.
Може би безмилостен.
Понякога дори жесток.
Такъв съм, когато те тласкам да се изправиш лице в лице с онова, от което се опитваш да избягаш.
Такъв съм, когато ти казвам това, от което те боли най-много.
Такъв съм, когато в рамките на психодраматично упражнение си позволя да те обидя и дори да ти зашлевя плесница.
Такъв съм, когато се приближа, без да обръщам внимание на „препоръчителното и полезно“ разстояние между терапевт и пациент.
Такъв съм, когато си позволя да ти кажа: „Отегчавам се, дразня се, не ми се занимава, не искам, иди си“.
Такъв съм, когато ти кажа: „Харесва ми, остани, обичам те“.
Такъв съм с теб.
Такъв съм със себе си.
Такъв съм си.
Писмо 51.
Клаудия,
Когато говорихме за проекция и интроекция, ти казах, че това са защитни механизми, форми на псевдоотношения с външния свят, начини да избегнем връзката с вътрешния свят.
Съществува още един механизъм, описан от Пърлс, който винаги ми се е струвал безкрайно интересен: ретрофлексията. (Фриц всъщност говори за пет механизъма: проекция, интроекция, ретрофлексия, дефлексия и сливане.)
Да си представим, че ти и аз спорим. (Това едва ли е трудно, нали?) Да си представим, че в определен момент от спора аз усетя твоята враждебност или че думите ти ме разгневяват. Тялото ми се напряга и определена емоция напира да излезе от мен и да се насочи към теб.
Тази емоция иска да се преобразува в целенасочено действие.
Нека сега да си представим, че това е фраза, която ти причинява болка, от която искам да те заболи. Но в същото време усещам, че много те обичам.
Ако усещам, че не съм способен да те нараня, защото те обичам, тогава издигам стена между двама ни, която да те защитава от мен.
Моето нараняващо поведение излиза от мен, но преди да стигне до теб, се сблъсква със стената, която съм построил, и — това не би трябвало да ме изненадва! — стената се превръща в огледало и враждебното поведение се връща към мен.
Деструктивната реакция, предизвикана от твоето поведение, ме застига.
Така действа ретрофлексията: като причинявам на себе си това, което искам да причиня на околните. Ретрофлексията ме кара да наранявам себе си, за да не нараня теб; да помилвам себе си, за да не помилвам теб; да гледам себе си, за да не гледам теб; да убия себе си, за да не убия теб.
Има явни начини, по които насочвам собствената си враждебност към самия себе си, а има и скрити. Мисля, че двете типични проявления на прикритата и враждебна автоагресия са депресията и вината.
Ще попиташ как става това.
Вината (идентифициране с изискването на другите) в действителност е лишена от собствена енергия. Вината е ретрофлексия на негодуванието.
Ако всеки път, когато се почувствам виновен пред някого, се вгледам в себе си, ще намеря стаеното у мен негодувание спрямо този човек. Ако съумея да го изведа от себе си, ако успея да проумея това негодувание (Пърлс го нарича „ужилването, което не минава“), ако успея да се отърва от стаената емоция, с чувството ми за вина е свършено.
Мога да продължавам да усещам мъка, тъга или болка, но няма да чувствам вина.
Повечето ролеви упражнения, които провеждаме в лабораторните групи и в кабинета — както при индивидуални, така и при групови сеанси, — позволяват тези чувства на негодувание да бъдат изхвърлени. Без значение дали е насочено към родителите или към партньора, всяко чувство на негодувание представлява незавършен гещалт, неприключена ситуация, която не позволява да проявим истинската емоция към другия тук и сега.