Твой... сега и завинаги
Дейви
"Мои са – трескаво засъбира майка другите писма, пръснати наоколо. – Нямаш право да ги четеш."
Попитах я какви са, коя е Сю, но тя не отговори. Седеше там с мокри очи и треперещи ръце и събираше пожълтелите листове на купчина. Навън сирените за въздушна тревога най-сетне завиха.
"Върви – каза тя накрая, стискайки здраво писмата. – Просто върви."
Запрепъвах се към бомбоубежището под воя на сирените и екота на противовъздушната стрелба. С мисълта, че трябва да завърша писмото до теб, че няма никой друг, на когото да разкажа за тази вечер. За това как нищо от случилото се не изглеждаше реално.
Никога не съм имала тайни от майка си. Ти знаеш, Пол. Но докато клечах долу в онова скривалище, с бележника, все още напъхан в блузата ми, и с писмото в ръка, не престанах да се питам какво ли е крила тя от мен.
Маргарет
Пета глава
Елспет
Чикаго, Илинойс, САЩ
17 юни 1913 г.
Скъпа Сю,
Свърши се!
Съжалявам, че толкова се забавих с отговора, но изчаквах, за да мога да ти кажа, че съм вече изцяло и напълно завършил. Ех, какъв разкош е да седна да ти пиша, без от бюрото да са ме зяпнали гневно цяла грамада учебници! Седя си в къщата на нашите, прозорецът е отворен, топлият летен ветрец полюшва дантелените пердета и като изключим "Чикаго Трибюн"[17], нищо злонамерено не ме наблюдава отникъде. Облягам се назад, отпивам малко хладна лимонада и започвам да ти пиша – самата екстравагантност!
Мисля, че ще бъдеш много горда с мен. С баща ми се изяснихме. Сигурно се чудиш как събрах смелост да му кажа. Като започнах да я карам отгоре-отгоре в училище. Той погледна оценките ми и изсумтя: "Как очакваш да те приемат медицина с такива оценки?""Не очаквам – отвърнах аз. – Нито очаквам, нито ме интересува." Той едва не се задави със сутрешното си кафе. "Какво искаш да кажеш с това, че не те интересува?" "Това, което казах, татко. Никога не съм искал да уча медицина. И сега е твърде късно да ме убедиш в обратното." Той стана от масата, като блъсна стола си, и оттогава не ми е проговорил. Подозирам, че само заради майка ми още не ме е хванал за ухото и не ме е изхвърлил.
Това лято сестра ми дойде да постои у нашите за известно време, което ми помага да понеса сръдните на баща ми по-леко, а освен това мога на спокойствие да опозная племенницата си Флорънс. Има едно местенце в дневната откъм задната страна на къщата, където лъчите на следобедното слънце падат косо през прозореца. Двамата с Флорънс обичаме да сядаме в това слънчево петно, приковали поглед един в друг. Когато на нея й дойде в повече да стои втренчена в мен с онези големи сини очички, пропълзява в скута ми, вкопчва се в тирантите ми и започва да се умилква: "Чичо Дей! Кажеш мене пиказка?" Как да устоиш на такава молба? Разказвам й някоя приказка и наблюдавам как на страшните места очичките й стават едни такива, големи, и как се изтеглят нагоре в ъгълчетата, когато се смее. Невероятно е да наблюдаваш тази непресторена игра на емоциите върху детското личице. Без прикрити чувства, без замаскирани настроения. Отсега мога да кажа, че двамата с моята племенница ще станем големи приятели.
Имам и друга новина – започнах да излизам с едно момиче. Лара. Мило момиче, учи германска литература в колежа. Запознахме се на един прием – от онези досадни социални събития, на които, щеш не щеш, трябва да присъстваш от време на време. Аз отидох, за да угодя на майка ми. Заговорихме се с Лара и се оказа, че тя "познавала" родителите ми. Нали знаеш – от онези засукани познанства, дето нейната майка играе бридж с Вивиан, лелята на най-добрата приятелка на моята майка, или някакви подобни глупости. Което означава, че каквато и да е връзката, майка ми одобрява запознанството ни.
Тъй че, както виждаш, за момента животът ми върви чудесно. Имам си две момичета, стая, която си е само моя, и НЯМАМ ПОВЕЧЕ НИКАКВИ ИЗПИТИ!
О, онази нощ, когато пуснах катериците в момичешкото общежитие, беше класика! Можеш ли да си представиш по-добра комбинация: рисковано катерене, банда дезориентирани катерици и цвърчащи жени, разсъблечени коя докъдето е стигнала? Трябва да добавя обаче, че този род приключения не завършват толкова често с посещения в болницата. Но пък именно заради вероятността такъв инцидент все пак да се случи, тези шегички толкова ме изкушават.
Оттам всъщност дойде и прякорът ми. Момчетата ме нарекоха "Морт", злокобно убедени, че един ден маймунджилъците ми ще ме превърнат в "смъртник". Чудни приятелчета, а?