Нямам жълта рокля, но на път за вкъщи на връщане от пощата не можах да се сдържа да не си сваля шапката, след което затъкнах букетче незабравки в косата си. Денят беше толкова прекрасен, толкова топъл и спокоен, че ми напомни за сватбения ми ден. Знаеш ли, миналата седмица се навършиха осем години, откакто съм омъжена? Набрах още незабравки, малко яркожълти потайничета, теменужки, червени омайничета и ги вързах на букетче с панделката от шапката ми. После го отнесох на мястото, където с Иън играехме като деца, и го положих върху една могила, където той ме целуна за пръв път. Не можех да измисля по-добро паметно място за него.
Докато стоях горе, опитвайки се да си представя мъжа, когото не съм виждала от две години, съпруга, който изведнъж се превърна в истински непознат за мен, въпросът дали все още го обичам пробяга неочаквано през ума ми.
Мисля, че винаги съм обичала Иън по един или друг начин. Казах ти, че го познавам, откакто се помня. От детската привързаност до внезапното осъзнаване, че сме пораснали. От изчервяващата любов, която идва с порастването, до спокойната любов на брака. Тъй че, да, все още го обичам. Предполагам, че дори не мога да си представя какво е да не го обичам, обичам го от толкова отдавна. Интересно е, че питаш за поезията ми. Не съм писала нищо от много време насам, още от Коледа. Снощи се пробвах да надраскам няколко реда – като опит да въведа ред в чувствата си, но всичко звучеше толкова изкуствено. Думите ми не се леят така, както когато бях с теб. Спомняш ли си онова стихотворение, което написах, когато бяхме в Лондон – за това как се беше излегнал в леглото с ръка върху челото? Само по себе си дори това движение беше поезия. Думите бяха там – просто трябваше да ги уловя във въздуха и да ги закрепя върху белия лист. Но снощи... просто не можах да го направя. Може би музата ми си е отишла? Дали ще пропиша отново?
При тези обстоятелства, колкото и странно да ти прозвучи, се чувствам по-добре, след като говорих за Иън, сякаш думите ми тук бяха някакъв епилог. Като говорих за него, като оставих онова букетче, се чувствам така, сякаш внимателно затварям врата. Но ако затваряме една врата, не ни остава друго, освен да отворим следваща.
Сю
Място 6
15 юли 1916 г.
Сю,
Звучиш добре. Знаех си, че ще усетиш какво трябва да направиш.
Ние се преместихме отново. Чувствам се като някой катунар, който никога не се застоява някъде достатъчно дълго, за да разтовари каручката си и да остави следи от присъствието си. Официално сме "разпуснати за почивка" и по тази причина сме на достатъчно разстояние от фронтовата линия, но въпреки това продължаваме да извършваме обичайните евакуационни операции, само дето обикновено превозваме разболелите се, а не ранените.
Място 6 е едно от най-красивите места, които съм виждал във Франция, може би до известна степен и заради временното спокойствие и отмората, които намерихме тук. Иска ми се да мога да те хвана за ръка и да ти го покажа. Разквартирувани сме в малка долинка на един хвърлей от града, свежа, зелена и обсипана с цветя. След като толкова дълго сме вдишвали сладникавите зловония на раните, сега не можем да се наситим на аромата на свежа трева и полски цветя. Изпращам ти един мак, Сю. Сложи го в твоя "Хък Фин" и ми го запази.
Спомням си момента, когато написа онова стихотворение в Лондон. Сю, можеш ли да ми го изпратиш? Иейтс и Шекспир са превъзходни, но аз съм се затъжил за нещо от неповторимата Елспет Дън.
Забелязваш ли, че не съм притеснен от опасенията ти, че няма да пропишеш отново? Мислеше същото, когато избухна войната, но продължи да пишеш. По-мрачни и по-вглъбени неща, но все пак продължи. Спомням си, че изписа доста, докато бяхме в Лондон. Твоята муза не те е напуснала, Сю. Имай търпение.
И не си престанала да пишеш, каквото и да ми разправяш. Думите ти не са станали изкуствени. Все още пишеш на мен и аз лично не зная да си писала по-естествени, по-откровени мисли от тези, които ми изпращаш в писмата.
О! Сигналът за манджата. Засега трябва да приключвам, но държа да ти напомня, че някой във Франция мисли за теб.
Дейвид
Остров Скай
22 юли 1916 г.
Дейви,
Вчера се чувствах доста меланхолично. Докато вършех домакинската си работа, мислите ми все се въртяха около това какво означава да бъдеш семеен. Очакванията, които хората имат към теб, очакванията, които ти сам имаш към себе си. Все още не зная какво е да си вдовица. Не зная какво ми е позволено да чувствам или да правя.