Местим се оттук утре или вдругиден, така че не съм сигурен кога ще мога да пиша отново. Хари е натрупал цял куп писма за Мина и ще се опитам да подмушна и моя плик на дъното на купчината.
Дейвид
4 октомври 1916 г.
О, Сю,
Ето за какво съм създаден! Не можеш да си представиш каква тръпка е. Да, бъхтя се в пъти по-усилено от преди и в края на деня съм като пребито куче; да, наясно съм, че моята работа е детска игра в сравнение с това, което правят момчетата в "ничията земя", и въпреки всичко мисля, че сега имам всичко, от което се нуждая.
Обслужваме два поста – и двата достъпни само по един път, прав като аршин и също толкова широк. Нямаме почти никакво прикритие, а швабите отскоро са заели позиция, от която могат да улучат всичко живо, което се мерне на същия този път. Носилките са се пренасяли по него на ръце, но французите са се усетили, едва когато значителен брой санитари са паднали простреляни.
Има едно определено място, където запустял хамбар маркира мислената граница между огневата линия и безопасната зона. Когато получим сигнал да се отправим към постовете и наближим въпросния хамбар, идва момент, в който мятаме всякакви страхове през прозореца и настъпваме газта до дупка.
Докато караме по този Коридор на смъртта, не можем нито да мислим, нито да се концентрираме, нито да вземаме решения. Само следим ръждивокафявата граница на задните окопи, които маркират коридора, и забравяме за всичко останало. Пътят се минава за не повече от двайсет и шест секунди, но на човек му се струва, че са двайсет и шест минути, затова започнахме да ги броим на глас. Вчера ги направих двайсет и пет.
Боже, не ми е ясно как Ригълс ще може да се задоволи с продаване на коли, след като всичко това свърши. Не зная как Хари ще може да се примири с преподаване на студенти. Не зная как който и да е от нас ще може да бъде доволен да прави каквото и да било, което не ни кара да се чувстваме непобедими.
Дейвид
Остров Скай
4 октомври 1916 г.
Дейви,
Брат ми ни напусна.
Когато ми обърна гръб в Единбург и си тръгна, е обърнал гръб на цялото семейство. Дори не е изпратил телеграма на мама, за да се сбогува. Тя не е ставала от леглото от дни.
Така, както винаги е гледал с едното око в хоризонта, мисля, че всички ние донякъде сме очаквали това да се случи. Дълбоко в себе си винаги съм била наясно, че един ден той ще си тръгне. Мама каза, че единствената причина, която го е задържала да остане на Скай, съм била аз, че когато сме пораснали и той разбрал, че няма да посмея да стъпя на ферибота, скътал желанията и мечтите си настрана и се съгласил татко да го вземе със себе си на рибарската лодка. Щом аз не съм могла да тръгна, той също не е пожелал да замине.
Но сега го направи. Отплавал е, без да погледне назад. Би трябвало да бъда щастлива, че е избягал от рибарството и от земеделския живот, които никога не е обичал, но вместо това плача. Направил го е без мен, след всичките тези години. Още по-лошо – направил го е, за да ме накаже.
Написах му писмо, макар да нямам адрес, на който да го изпратя. Писах му, че съжалявам, но че не е прав, че "моят американец", както се изрази той, няма да ме забрави тук, на острова. Няма да отплава обратно за Америка, без да погледне назад. "Аз съм тук – до теб", ми каза веднъж той. И е тук. Няма да си тръгне, независимо какво се случва. И след някой и друг месец договорът му ще изтече и той ще дойде и ще ме отведе със себе си.
Обеща ми Коледа, Дейви. Зная, че няма да си тръгнеш, както направи брат ми. Моля те.
Сю
Франция
18 октомври 1916 г.
Сю,
Не ми е лесно да го изрека, но не зная дали ще си дойда за Коледа. Сигурно вече си запратила писмото в другия край на стаята, но щом го вземеш обратно, изслушай ме, моля те.
Когато ти казах, че ще удължа срока на службата само до декември, бях съвсем обезсърчен. Целият ентусиазъм, цялата възбуда от миналата есен, когато се явих доброволец, бяха започнали да избледняват. Освен да седя и да бездействам в тила в очакване на следващия сектор, друго не правех. Единственото, за което мечтаех, беше да изляза в постоянен отпуск и да го прекарам с теб.
Сега обаче, с новото подразделение, се чувствам невероятно жив. Няма да повярваш колко жив. Сю, за пръв път се усетих значим.
Спомни си – като студент се провалих. Провалих се като учител. По дяволите, даже като син се провалих. Баща ми още ме смята за разочарование. Но сега, благодарение на вироглавщината, дето все ме е вкарвала в беля, когато бях малък, дърпам напред. Момчета, които иначе не биха се справили, сега успяват. Натоварени на моята таратайка. Моята.