Не зная кога ще го прочетеш. Може да е през следващия месец, може да е след шест месеца или след година. Дано никога да не се случи. Не зная какво ще е станало дотогава. За какви неща ще сме си писали вече. Дали няма да си си намерила някой друг симпатичен американец, шофьор на линейка.
За себе си със сигурност мога да кажа, че (колкото и да се взирам в бъдещето) няма да съм си намерил друга Сю и никога няма да си намеря. Ти си причината да се мръщя на изгрева и да се усмихвам на залеза. Мръщя се, защото трябва да посрещна още един ден, в който няма да си до мен. Усмихвам се, защото изпращам още един ден от времето, в което се налага да бъдем разделени.
Писала ми беше, че не се смяташ за достатъчно силна. Казала беше: "Не мога да се справя съвсем сама, без да зная, че те има на този свят". Напротив, Сю, силна си. Виж се само – премина Ламанша заради мен! Като си помисля за нещата, които си направила за мен, се чувствам длъжен аз също да бъда достатъчно силен, за да съм достоен за теб.
Знам колко ти се иска никога да не бях се въвличал в тази война, никога да не бях слизал от влака в Лондон, а да бях продължил към Скай. Но аз трябваше да го направя. Не можех да дойда при теб като неудачник, Сю. Трябваше да докажа, че струвам нещо. Винаги ме наричаш "момче". Нужно ми е да порасна и да стана мъж.
Познавам те, скъпа моя. Сигурен съм, че в момента тръсваш гневно главица и ми отговаряш: "Но ти не си се провалил. Накара ме да се влюбя в теб. Аз съм твоят подвиг" Ти си моят подвиг, Сю. И аз го съзнавам напълно. Не зная какво добро ще да съм сторил, но трябва да е било нещо много голямо, за да те заслужа. Моята перла!
Съжалявам, че не съм ти го казвал досега. Искам като отвориш сънени очи сутрин, първо да виждаш мен. Искам да те наблюдавам как миеш лицето си, как се обличаш. Искам да ти приготвям закуската и да целувам трапчинките в крайчетата на устните ти след всяка хапка. Искам да седнем до прозореца, а ти да се сгушиш в скута ми, четейки, пишейки, говорейки, дишайки. Искам да стоплям босите ти стъпала между коленете си в леглото. Искам косата ти да ме гъделичка по брадичката, докато заспивам.
Ако поискаш, бих дошъл на Скай и бих изтърпял неодобрението на съседите и семейството ти. Ако поискаш, бих отишъл в най-затънтения край на Сибир. Зная, че сега съм на място, което никой от двама ни не би избрал.
Някога беше казала, че звучи банално да кажеш, че ще обичаш някого вечно. Има ли дума, която да означава "по-дълго от завинаги"? Ето толкова дълго ще те обичам аз.
Сега, завинаги и след това. Обичам те.
Дейвид
Двайсет и втора глава
Маргарет
Глазгоу
6 септември
Маргарет,
Години наред ми тежи, че аз съм причината сестра ми да живее в тъга. Сигурен съм, че още не ми е простила.
Имах си момиче, което се казваше Кейт. Когато заминах на война, тя сви къдрица от косата си на розетка и я приши към ризата ми – близо до сърцето, за да бъде винаги с мен.
После дойде Фестюбер и аз се върнах у дома без крак и с единственото желание да захлупя лице върху нейното рамо. Но щом понечих да я прегърна, тя се отдръпна. Отдръпна се буквално. Постепенно престана да идва, което всъщност улесняваше нещата. Нямаше ли я, нямаше да се налага да гледам как отклонява поглед от подгънатия ми крачол, нямаше да се налага да усещам пропастта помежду ни, когато се отдръпва, за да ми направи място да мина.
Мислех си, че разбирам. Кое момиче би искало инвалид за съпруг? Дори когато получих протезата си, знаех, че нещата няма да се променят. Тя вече се беше отдалечила толкова много.
Тогава Уили си дойде в отпуск. Бях отишъл до новата къща на Елспет, правех й рамка за камината. Уили ме завари седнал оттатък градината, скутът ми беше затрупан с дървени стърготини и той понечи да ми помогне, при което метна ризата си настрана. А на нея, точно над сърцето, имаше пришита розетка от кичур златиста коса.
Сбихме се. Той непрекъснато повтаряше, че не можем да избираме в кого да се влюбим. Мисля, че му разбих носа. Мама беше бясна. Елспет не престана да плаче. Уили си замина и повече не си дойде в отпуск.
Това е то, мислех си аз. Кипях отвътре, но Уили си тръгна и поне можех да довърша камината на Елспет и междувременно да се опитам да забравя, че някога съм познавал Кейт. Друго ми било писано обаче. Елспет получи писмо от военните – Иън беше официално обявен за мъртъв.
Следващите месеци минаха като в сън. Иън, с когото бяхме по-близки от братя, вече го нямаше. Заминали бяхме за Франция наперени и надъхани, обещали си бяхме да се пазим и да си помагаме. Аз се бях провалил. Заредиха се от черни по-черни дни. За разлика от мен, Елспет успяваше да се държи. Децата на Аласдър дойдоха да живеят временно при нея и това я крепеше. Откакто Кейт ме напусна, не потърсих друга. Прекарвах дните си в самотни разходки по хълмовете, с бастуна и джобната си бутилка. Когато отидох в Единбург за проверка на протезата, докторът ме нахока, че катеренето никак не й се отразява добре. Не ме интересуваше. Болката ми беше нужна.