Но на път за Уейвърли Стейшън видях Елспет – на улицата, в прегръдката на някакъв непознат. Вместо да бъде на Скай и да жалее за Иън.
Зная, че не беше почтено от моя страна да изникна насреща й и да я наругая. Мъжът се изпречи между нас, като че ли това му влизаше в работата. Дори не беше местен, ами американец. Как можеше да забрави Иън така изведнъж? Едва бяха изминали няколко месеца от смъртта му, а тя вече се беше предложила на друг. Как можеше да го предаде така и при това с американец?
Тя стоеше с наведена глава и ме остави да си кажа каквото имах да казвам. Прошепна, че не е забравила Иън и никога не би могла да го забрави. След това обаче се разплака и американецът отново застана между нас. Аз скочих срещу него, настоявайки да зная за какъв дявол се занимава с чужди жени, докато войниците умират на фронта. Тогава очите на Елспет припламнаха.
Да, на фронта мъжете умират. Но тук, у дома, животът продължава. Тя все още е жива. И никога повече да не заставам между нея и живота й. Изопна рамене по онзи опърничав начин, който толкова добре познавах, и заяви, че не можем да избираме в кого да се влюбим. Дословно думите, които беше изрекъл Уили.
Сърцето било по-силно от кръвта? Сега вече знаех защо Уили смяташе така. Той беше само хлапак. Очакваше се тя да бъде разумната. Преданата. Тази, която никога не би се отвърнала от семейството си или от обещанията, които е дала. Елспет, аз и Иън срещу целия свят – винаги е било естествено да е така. Казах й да избира. Тя вирна брадичка и хвана американеца подръка. Аз я заплюх и й казах, че е глупачка, че цялото семейство са глупаци. Че един ден той ще разбие сърцето й, но аз няма да бъда там, за да събирам парчетата. И си тръгнах.
Писах на мама веднъж – няколко седмици по-късно. Питах я дали Елспет се е вслушала в това, което съм й казал. Дали е още с американеца. Мама ми отговори, че би трябвало да зная кога да спра и че Елспет в последно време съвсем не се вълнува кой какво казва. Че току-що е дошло известие, че американецът е загинал и че мама е трябвало да събере всичките си сили, за да не й позволи да го последва.
Разбира се, почувствах се смазан. И кой ли не би бил? Но бях млад и глупав и смятах, че вече е твърде късно за извинения. Миналото си е минало – казваше мама, и аз така и направих – загърбих всичко. Ако някой ден Елспет решеше да ми прости, щеше да ме намери. Поне така мислех тогава. И от хлапашката си гледна точка се заблуждавах, че съм прав.
Сега зная, че това беше твърдоглавие – глупаво твърдоглавие, а аз съм твърде стар, за да продължа да чакам прошка. За разбитото й сърце, за разбитото ни семейство – може никога да не получа прошка.
Сега се моля за това. Зная как по време на война нещата могат да се обърнат за секунди. Зная колко бързо може да загубиш всичко. Ако майка ти отново се обади, моля те, съобщи ми. Трябва да й пиша. След всичкото това време, трябва да й кажа колко много съжалявам.
С обич
Чичо Финли
Лондон, Англия
2 септември 1940 г.
Уважаеми сър,
Преди много години младеж на име Дейвид Греъм се е записал като доброволец в Американската полева служба в началото на Голямата война. Научих, че Асоциацията на Американската полева служба планира възобновяване на подразделенията за оказване на спешна помощ и поддържа регистър с новини и информация за бившите си членове.
Ако разполагате с някаква информация за Дейвид Греъм, без значение колко оскъдна, бихте ли се свързали с мен, моля? Можете да ми пишете до хотел "Лангам" в Лондон. Предварително Ви благодаря!
С уважение
Мисис Елспет Дън
Двайсет и трета глава
Елспет
Kriegsgefangenen-Sendung, Postkarte
2 януари 1917 г.
Сю,
Ако получиш писмо от Хари, не го отваряй! Изхвърли го! Не го чети!
Знам, че си се изтормозила без да получиш никаква вест от мен толкова време, но повярвай ми, нямаше как да ти пиша досега.
Добре съм, но ме плениха. Не съм сигурен колко ми е позволено да пиша, нито колко често ще ми разрешат да изпращам писма, но ти можеш да ми пишеш на адреса от другата страна на картичката.