Ще ми се засега да задържа Библията, ако нямаш нищо против. Приеми я като твоя чифт чорапи.
Не преставам да мисля за теб нито за миг и така ми се иска да си тук...
Обичам те.
Сю
П.П.: Вече не съм бременна. Може и да е за добро.
16 март 1917 г.
Скъпа моя Сю,
Хиляди благодарности за колета. Признателен съм ти за всичко, особено за чорапите.
Чувствам се съвсем сносно тук. Неудобството е обаче, че съм единственият американец в лагера. Няма дори англичанин, с когото да мога да си поговоря. Само французи, руснаци и поляци. Някои от французите поназнайват малко английски, а аз се опитвам да науча няколко думи на руски, но не е същото.
Като стана въпрос, книгите са чудесни, Сю. Не ги мисли. Дори и "романчетата". Това, че няма библиотека, ме влудяваше. Онези от нас, които ги влече литературата, поглъщат (и препоглъщат) всичко, което съдържа думи. Аз се пробвах да чета на френски. Мило мое момиче, моля те, не забравяй да пъхваш по някое и друго томче в колетите, когато има място. Всичко ще бъде добре дошло. Какво ли не бих дал за един брой на "Трибюн"! Но уви!
Мисля за теб.
Дейви
П.П.: Може и да е за добро. Виж колко несигурно е всичко в момента. От затворник баща не става. Ще го обсъдим на спокойствие, когато се прибера у дома. Обичам те.
Двайсет и четвърта глава
Маргарет
Лондон
7 септември 1940 г.
О, мамо,
Не зная какво повече да направя. Вече от два месеца съм в Лондон с куфар, пълен с писма, чета и препрочитам това, което ми е пращал Дейви. Писах до всички адреси, за които можах да се сетя – дома на родителите му в Чикаго, апартамента, който си деляха с Хари, общежитието му, дома на сестра му, дори организацията на бившите възпитаници на университета му, Асоциацията на Американската полева служба – всички адреси, които можах да намеря и които биха могли да ме отведат до някого, който и да било, който има вероятност да знае какво се е случило с него. С "моя американец".
Не съм получила нито един отговор. Зная – след две десетилетия не бих могла да очаквам много. Хората се местят, животът продължава. Не би трябвало да очаквам тези хора да живеят на същите адреси. Не би трябвало да очаквам да знаят нещо за Дейви. Не би трябвало да очаквам, че ще излекуват раните на сърцето ми.
Прекарах тези дълги седмици на очакване, като просто се разхождах из Лондон. Ходих на всяко място, където сме били заедно, минах покрай всеки парапет, по който е прокарал ръка, отидох до всяка чупка на пътя, където е спирал, за да докосне лицето ми. Разказвала ли съм ти за Коледата, която прекарах при Криси в Единбург – когато двамата с Дейви излязохме навън точно в полунощ, за да можем да се почувстваме един друг, въпреки километрите разстояние, които ни деляха? Мислех си, че ако отида на всички наши места в Лондон, ще мога да го почувствам – дъха му по лицето ми, гласа му в ухото ми, ръката му в моята ръка. Мислех, че ще мога да си върна тези моменти и да ги задържа.
Но това не е онзи Лондон, в който отдадох сърцето си. Това е град в очакване на обсада. Всичко е някак помрачено, някак посивяло. Витрините на магазините, на които се облягахме в прегръдка, са пълни с консерви и противогази. Входовете, в които се вмъквахме, за да се целуваме, са преградени с торби, пълни с пясък. Няма романтика под полилеите на "Лангам". Сега вътре е претъпкано с униформи и военни чинове. Войната е навсякъде.
Веднъж тъкмо излизах от хотела и ми се стори, че го видях от другата страна на улицата, застанал на стълбите на църквата "Ол Соулс". Но мина автобус и видението изчезна. Само призраци и нищо друго, дори и тук.
Мамо, тук няма и следа от Дейви. Вече не. Дори и в старата ни стая в "Лангам". Представях си, че ако отида там, където сме били някога, това може да ми го върне. Че най-сетне ще изпратя тези писма и ще дочакам отговорите. Че най-сетне ще разбера какво се е случило с моя американец.
Уморих се. Половината от живота ми, както се оказва, премина в чакане и не зная колко дълго още мога да издържа. Нямам вече сили.
Ще остана още една седмица в "Лангам", ако случайно дойде някое писмо, но после се връщам в Единбург, за да затворя спомените си в стената и да продължа да чакам. Зная, че нямам друг избор. Много ми липсва моята Маргарет.
С обич
Елспет
9 септември 1940 г.
Мейси,
Имаш ли новини от майка си? Моля те, кажи ми, че имаш. Тя добре ли е?
В момента, в който чух новината за бомбардировките в Лондон, си казах: дано вече да е напуснала града. Никой от бюлетините, които четох, не дава ясна информация за точния брой на самолетите и разрушените сгради. Стотици? Хиляди? Казват, че Лондон все още е в пламъци. Определят го като "внезапно и жестоко въздушно нападение".