Стори ми се, че продължава цяла вечност, но вероятно бяха изминали не повече от няколко минути, когато чухме викове на немски и останалите успяха да ни разтърват.
Свлякохме се задъхани в прахоляка и тълпата се разпръсна. Ако трябва да съм честен, бяхме твърде изтощени, твърде изгладнели и твърде обезверени, за да продължим.
"Защо я изостави? Защо не й писа? – нямаше как да не попитам заради теб. – Тя мислеше, че си мъртъв."
Иън изтри носа си с опакото на ръката и тя се изцапа с кръв.
"Тя имаше теб."
Сю, той е знаел. През цялото време. Намерил е писмата, знаел е, че си пишеш с мен тайно от години. Разгадал е загатнатото между редовете, преди ние да го открием. Досетил се е за чувствата ни, преди някой от нас да се осмели да ги признае. Защо, мислиш, се е записал доброволец толкова прибързано? Защо, мислиш, е бил толкова нетърпелив да замине на фронта? Смятал е, че няма какво повече да губи.
Не зная все още какво означава това за нас. Все още се боря със собствената си съвест, затова ще те разбера, ако не ми върнеш отговор веднага. Ако искаш да му пишеш, адресът е същият.
Дейвид
Остров Скай
18 юни 1917г.
Каква беше тази зловеща шега, Дейви! Свлякох се на пода, когато започнах да чета писмото ти. Безстрашният Али наметна палтото си, готов да хукне в дъжда до града за доктора, но успях да го уверя, че е било само лоша шега.
Така е, нали? Иън не може да е жив. След всичките писма, които получих в потвърждение на смъртта му. След прехвърлянето на компенсацията за военната му служба като пенсия за вдовство. Как може Военното министерство да направи грешка за такова нещо?
Какво се очаква от мен? Съпругът ми се записва доброволец и заминава на фронта като геройски опит за самоубийство. Не пише, не си идва да се видим нито веднъж. Пленник е от година, а не казва и дума нито на мен, нито на майка си за това, че е жив. Нима е изненадан, че съм се влюбила в друг мъж? Не би ли направила същото всяка друга жена?
О, Дейви, не мога да се справя с това. Не мога да понеса всичко това.
Сю
Kriegsgefangenen-Scndung, Postkarte
23 юни 1917 г.
Сю,
Утре разпервам криле. Може известно време да не пиша, но не се тревожи за мен. Ти си цветчето, към което политам. Липсва ми усмивката ти.
Дейви
24 юни 1917 г.
Сю, мое най-скъпо момиче, Ако четеш това, значи Иън се е прибрал. Зная, че може да е било шокиращо да го видиш на прага си, възкръснал от мъртвите, така да се каже. Но веднъж ти обещах, че няма да заставам на пътя, ако той се завърне у дома при теб.
Написах ти една приказка, Сю. Вярвам, че тя ще обясни това, което аз не мога. Винаги помни, че те обичам.
Вечно твой Дейвид
ЖЕНАТА НА РИБАРЯ
Живял някога един рибар, който имал красива жена на име Лусинда. Отивал на риболов и не се завръщал у дома със седмици, но Лусинда го очаквала на брега и кърпела мрежите му, а вълните се плискали в нозете й. Надплитала и превързвала сребристите нишки и докато плетяла, пеела. Самотни песни за морето, буйни моряшки рефрени и болезнено красиви мелодии, които звучали така, сякаш пеели самите русалки. Гледала водната шир с очи, приковани в хоризонта, и се взирала за лодката на съпруга си, а във всяка от песните й прозирали нотки тъга.
Лусинда била толкова самотна, а песента й – толкова чиста, че един воден дух се влюбил в нея. Всеки ден, докато седяла на брега и плетяла своите мрежи, духът приближавал до нея и докато я наблюдавал, се влюбвал все по-силно. С всяка бисерна сълза, която Лусинда проронвала в морето, духът идвал все по-близо, копнеейки да може да я накара да се усмихне. Решен бил да спечели любовта й и да я отведе със себе си в морската шир.
Духът отплувал далеч навътре в морето в търсене на най-ценните подаръци, които може да намери – съкровища, които Лусинда никога не била виждала на своята скромна земя и които щели да й покажат, че светът се простира отвъд малката ивица на нейния бряг и празния хоризонт. Веднъж щом видела колко надалеч се разстила морето и колко много има скрито под вълните, тя щяла да тръгне с него.
Гмурнал се духът до най-тъмните дълбини и взел най-прекрасната раковина, която могъл да намери – голяма, млечнобяла, с леки отблясъци на розово и бледосиньо във вътрешността. Поднесъл я на Лусинда с плаха усмивка и за негово щастие тя също го възнаградиш с усмивка.
Но отказала подаръка с думите:
– Ако искам красива раковина, трябва само да тръгна по брега и да си избера една от раковините, пръснати там.