– Но никоя няма да бъде така прекрасна, както тази раковина, донесена от толкова далече.
– Ще бъде дори още по-прекрасна, защото ще е намерена точно пред прага ми.
На следващия ден духът танцувал сред вълните, докато не открил най-яркоцветната риба – с перки, обагрени с искрящо синьо и жълто. Сложил я в стъклена купа и я донесъл на Лусинда, която се усмихнала, но отговорила както преди:
– Ако искам да видя яркоцветна риба, трябва само да погледна в плитчините на залива.
– Но никоя няма да бъде така яркоцветна, както тази риба, намерена отвъд вълните.
– Ще бъде дори още по-яркоцветна, защото ще е намерена точно пред прага ми.
Без да се обезкуражи, духът плувал цял ден и цяла нощ до брега на екзотична земя, опасана с полюшващи се палмови дървета и облъхната от аромат на плодове. Пясъкът по брега блестял, искрящо бял. Той взел малко от искрящия пясък и го отнесъл на Лусинда. Но както и преди, тя отвърнала:
– Ако искам да видя искрящ пясък, трябва само да погледна към моя бряг.
– Но той няма да бъде така искрящ както този ослепително бял пясък, който намерих за теб.
– Ще бъде дори още по-искрящ в моите очи, защото се намира точно пред прага ми.
Тя се усмихнала мило на духа.
– Морето е твое. Носиш се с течението, плаваш през вълните до далечни места. Но морето не е мой дом и никога не може да бъде. Моят дом на брега ми е по-скъп, отколкото всички съкровища на света.
Духът отплувал разгневен. Не можел да разбере как, с всичките примамливи съкровища, които й поднесъл, с живота, който можел да й предложи в морските дълбини, Лусинда все още предпочитала компанията на обикновения рибар и скромния им живот на този скромен бряг. Песента, която тя пеела от брега и която се реела с вятъра, била песен на копнеж и тъга.
Отхвърлен, духът ударил повърхността на водата и от гнева му се разразила буря. Завалял пороен дъжд и закрил очертанията на брега със сива завеса. Навътре в морето една малка рибарска лодка се люлеела в размътената вода. Надигнала се вълна и един морски жребец – с открита гръд, с остри зъби, с водорасли, оплетени в гривата му – възседнал гребена й. Зад него кипнала бяла пяна и той връхлетял право върху лодката.
Завлечен в дълбините, рибарят никога повече нямало да може да се върне у дома. На духа никога повече нямало да се налага да се бори за любовта на Лусинда. Но нейната песен се извисила над гръмотевиците и разбиващите се вълни и духът разбрал какво е сторил. Гмурнал се под повърхността.
Стигнал до лодката, точно когато морският жребец се бил изправил на задните си крака и от острите нокти по копитата му се стичали струи солена вода. Духът се оттласнал с крака, изхвръкнал от водата като риба и се изпречил между морския жребец и рибаря, свит на дъното на своята лодка. Ноктите на морския жребец пронизали тялото на духа.
Със сетния дъх на духа над водата се извил вятър, който изтласкал рибарската лодка назад към брега. Той бил разбрал, че никой подарък не може да примами Лусинда далеч от дома й. Но връщайки й рибаря, открил единствения дар, който имал стойност за нея.
Остров Скай
17 август 1917 г.
Дейви,
Този мъж – този непознат, който се появи на прага ми – не е моят съпруг. Когато замина преди три години, съпругът ми беше силен и целеустремен, и гневен. Сега зная, че това, което се таеше в очите му и което аз обърках с фанатизъм, е било спотаена ревност. Но този човек, този непознат, който си ми изпратил, е слаб, нервен, изнемощял, раболепен, нерешителен. В него няма нищо от онзи Иън, когото познавах. Не зная кой е този мъж.
Той каза, че сте планирали някакво голямо бягство. Че сте ушили фалшиви униформи и сте възнамерявали просто да излезете през портала на лагера. И че той е единственият, който е успял.
Искам да попитам какво право имате ти и Иън да вземате решения вместо мен? Какво те накара да мислиш, че бих искала да го приема обратно? Какво те накара да мислиш, че не бих предпочела да очаквам теб?
Не зная какво да правя с него. Седи унил в къщичката по цял ден. Пуши и трепери, и ридае, когато се опитва да прави любов с мен. А нахлузя ли си ботушите, за да изляза навън, се вкопчва в престилката ми, сякаш очаква, че прекрача ли прага, повече никога няма да се върна.
Помисляла съм си да го направя. Но къде мога да ида всъщност? Не зная дали още си в лагера. Не зная защо звучеше толкова охладнял в писмото, което беше изпратил по Иън. Не зная дали още ме обичаш. Не зная дори дали ще отвориш това писмо и дали ще го прочетеш.