Всеки път, когато ходя до Портри, се отбивам в католическата църква. Моля се да си добре, където и да се намираш, и всичко да се нареди. Нищо не е такова, каквото трябваше да бъде сега.
Дейви, нуждая се от теб. Нямаш представа колко много си ми нужен. Всичко е толкова объркано без теб. Трябва сама да направя своя избор.
Сю
Двайсет и шеста глава
Маргарет
Лондон
Петък, 20 септември 1940 г.
Бабо,
Открих я! Милата ми майчица, изглеждаше толкова дребна и бледа в болничното легло. Лекарят каза, че е била в "Лангам", когато е паднала бомбата, но е успяла да избяга без много наранявания. Има няколко счупени ребра, навехнат глезен и признаци за нервно изтощение. Опасявали са се да не развие пневмония, но очевидно вече е успяла да избегне опасността.
Най-напред отидох до хотела, подозирайки, че по всяка вероятност едва ли ще знаят къде е. Но майка е живяла там в продължение на два месеца, излизала е на разходка всеки ден и пътем е спирала на рецепцията да попита има ли поща за нея. Познаваха я. Рецепционистът ми даде адреса на болницата и й пожела скорошно възстановяване.
Когато влязох, тя беше седнала в леглото, притискаше с ръце слепоочията си и плачеше. Но в момента, в който ме видя, промълви: "Моята Маргарет. Ето те и теб", и се отпусна назад. Сестрите казаха, че откакто е постъпила, не е могла да се успокои, но след като ме видя, спа почти цял ден.
Ще остана при нея и ще пиша отново, за да кажа как е, но докторът е видимо спокоен, че вече е вън от опасност. Доволен е, че има роднини, които да се погрижат за нея. Всичко, от което се нуждае сега, е време и да се молим за нея.
С обич
Маргарет
Лондон
Петък, 20 септември 1940 г.
Скъпи Пол,
Най-накрая я намерих. Добре е, слава Богу. Била е в "Лангам", когато е паднала бомбата, но не е много сериозно ранена. Иска час по-скоро да се върне в Единбург. В отделението се нуждаят от леглото, тъй като всеки ден идват все нови и нови ранени от бомбардировките и след като не е сама, са готови да я изпишат.
В момента спи. Легна веднага, щом пристигнах, и заспа с усмивка. Старшата сестра видя, че идвам отдалече – още не бях свалила сивия си пътнически костюм – и ме остави да седя до майка, стига да пазя тишина и да не притеснявам останалите пациенти. Сметна, че сънят й ще бъде значително по-спокоен, ако съм до нея.
Казаха, че когато са я прибрали от сградата, е стискала куфар в ръка. Само един. Оставила е другия, но без този не е могла да тръгне. Зная защо, дори и без да го отварям.
Майка дишаше тежко и говореше насън, а този кафяв куфар ме наблюдаваше изпод болничното легло. Знаех, че не бива да го правя. Послушната част от мен чувстваше вина дори само при мисълта да го отворя. Но онази част, която прати предпазливостта по дяволите и се осмели да пише на изчезналия си чичо; която замина за остров Скай, без да знае нищо, освен името на къщата, надраскано на първата страница на една книга; която се втурна към лондон, за да изрови майка си от развалините от бомбардировките и да я доведе у дома – тази част от мен целуна отпуснатата й върху одеялото ръка и отвори куфара.
Писали са си в продължние на години, Пол.Майка ми и Дейви. Вътре бяха всичките писма от него. От първото – от 1912г. – възхитено писмо на пламенен студент, до последното – от 1917г. – зацапана бележка от военнопленнически лагер, с която приключва връзката им. Просто ей така. В единия момент мечтаят за бъдещето, в следващия той слага край с една приказка, озаглавена "Жената на рибаря".
Приказката е за нея. Съпругът й Иън е бил рибар на Скай. Смятан за изчезнал през войната, обявен за загинал и появил се отново. Появил се на прага й с писмото на Дейви в ръка. Дори не е имала избор.
На следващата сутрин
Писах дотук и после, когато изгревът заоранжевя през прозореца, заспах. Когато се събудих, майка седеше , привдигнала се в леглото си и ме гледаше, покрита с писмата.
"Прочела си историята ми – каза. Попитах я дали ми е сърдита, но тя поклати глава. – Не бях права да я крия. Това е и твоята история."
В ума ми беше пълно с въпроси, но виждайки я там бледа, облегната на възглавниците, с поглед, прикован в писмата, а не можах да задам нито един. Вместо това я попитах как се чувства. Тя изпъна рамене, но едва доловимо потрепна.
"Доста по-добре. Мисля, че скоро ще се прибера у дома."