Казах й, че не съм сигурна, че може лекарят да прецени, че е най-добре да остани в покой още известно време, но тя само замижа и въздъхна.
"Просто искам да си ида у дома, Маргарет. Толкова дълго време ме нямаше. – Избърса очите си с палец. – Не трябваше да тръгвам. Имам нужда да се върна в Единбург, отново да се разхождам, да седя в тишината на катедралата. Не зная по-добър начин да си върна силите. У дома."
"Елспет – чух глас откъм долния край на леглото, – аз ще те заведа у дома."
Можеш ли да повярваш, Пол, беше чичо Финли. Той дойде. Обичам те.
Маргарет
Лондон
Събота, 21 септември 1940 г.
Мила бабо,
Чичо Финли дойде тук, в Лондон. Пристигна тази сутрин и прекара целия ден с майка, сякаш за да навакса последните две десетилетия мълчание. Утре ще я заведе у дома в Единбург.
Не зная как си успяла да го убедиш да дойде до Лондон и най-сетне да проговори на майка, но ти благодаря. За пръв път от толкова време виждам спокойствие на лицето й.
С обич
Маргарет
Лондон
Неделя, 22 септември
Скъпи Пол,
Снощи, преди да заспи, майка ми каза, че съм наясно само с половината от историята. Бях прочела писмата на Дейви, но не и нейните.
Ето защо вместо да се отправя към гарата тази сутрин заедно с нея и чичо Финли, отидох до "Лангам", за да видя дали са намерили другия й куфар. Вътре, според думите й, трябваше да бъдат тетрадките с черновите на всички нейни писма. Писателят си остава писател.
Куфарът беше там – пълен с тетрадките. Нейната половина от историята. Но, о, Пол, в хотела имаше и писмо за нея.
Някой беше отговорил на едно от многото запитвания, които беше разпратила през месеците на очакване в Лондон.
Сега не зная какво да правя. Безспорно отговорът е лично за нея, но аз я видях безпомощна в болничното легло, уморена и сломена, видях я да куцука към гарата, опряла се на ръката на брат си, с желанието просто да остави Лондон зад гърба си. Ами ако в този отговор няма нищо? Или, не дай Боже, има лоши новини?
Пътувам за Единбург със следващия влак. Имам седем часа и половина да реша дали да й дам писмото, или да го отворя аз.
Обичам те.
Маргарет
Детройт, Мичиган
10 септември 1940 г.
Уважаема мисис Дън, Извинявам се, че не отговорих по-рано, но писмото Ви беше препратено до мен от канцеларията на нашия централен клон на Асоциацията на Американската полева служба. Сметнали са, че аз съм в състояние по-добре да отговоря на въпросите Ви.
Иска ми се да можех да Ви съобщя по-добри новини, но нямам никаква връзка с Дейвид Греъм. Той никога не е изпращал актуална информация или новини до нашия бюлетин, нито е присъствал на някое от събиранията ни.
Имам обаче малко информация, която би могла да Ви бъде от полза. Някои от останалите мъже поддържаха връзка помежду си след войната. Аз го видях в Париж. Преживял беше войната, старият Дейв. Винаги е бил късметлия.
Дейв – наричахме го Заека – прекара във военнопленнически лагер няколко години. Трябва да е бил пленен през 1916 г., преди САЩ да влезе във войната и Полевата служба да премине към Червения кръст. Докато беше в лагера, не е писал на никого от нас, като изключим приятеля му Хари. Излязъл беше след примирието. След войната се видяхме в Париж.
Бяха го прибрали в болница в Париж, за да се възстанови, преди да го изпратят обратно у дома, но Заека се беше измъкнал. Дойде при нас в Щаба на "Рю Реноар". Представяте ли си изненадата ни! Изглеждаше в добра форма за човек, излязъл от военнопленнически лагер. Помоли ни за комплект дрехи и за джобните ни пари, и за всичките шоколадчета, които можеше да носи, после каза, че засега няма да се прибира у дома. Трябвало да отиде в Шотландия при момичето си.
Да, мисис Дън, разпознах името Ви. Не искам да бъда нетактичен, но Заека не преставаше да говори за Вас. Беше влюбен до уши. Като го слушаше човек, Вие бяхте всичките принцеси от приказките в едно. Хари не е споделял нищо, но ние знаехме, че нещо се е случило през годините, докато е бил в лагера. После Заека се появи на "Рю Реноар", за да иска пари да отиде до Шотландия и да се извини за нещо. Предполагам това е бил последният път, в който и Вие сте го видели.
Когато всички се прибрахме в Щатите, някои от момчетата продължиха да поддържат връзка помежду си. Разбрахме, че Заека се е върнал към преподаването. Останал за малко в Чикаго, после се преместил в Индиана, за да бъде по-близо до сестра си, но не мога да кажа дали се е задържал там. Със сигурност зная обаче, че е издал книга – детска книга с приказки. Да можехте да ни видите – стари мъже, ухилени като хлапета, когато някой я донесе на един банкет на Асоциацията. Нашият Заек да издаде книга!