Каза ми, че след като се върнал, тя била щастлива. Започнали отначало и се стараели нещата да потръгнат отново. Създали семейство – нещо, което тя толкова много мечтаеше да направи. Всичко беше толкова логично. Защо да се нуждае от хлапак като мен? Хлапак, който не може да се укроти? Който не желае да се посвети на семейството, както искаше тя? Нищо чудно, че е била щастлива, когато Иън се е прибрал у дома.
Веднъж се опитах да се извиня, лично. Въпреки че Иън не искаше да говоря повече с нея, въпреки че се опасявах, че тя също няма да пожелае да говори с мен, Сю си заслужаваше усилията. Когато излязох от лагера след примирието, просих, взех пари назаем, откраднах, за да стигна до Скай. Трябваше да го чуя лично от нея.
Упътиха ме как да стигна до къщичката на родителите й. Когато стигнах там, чух смях и спрях на пътя. Никога не бих забравил смеха на Сю. Погледнах откъм гърба на къщичката и я видях. Сю беше там с Иън и с едно малко момиченце. Ти. Иън те люлееше над една баричка и ти се кискаше от все сърце. И тримата се смеехте. Поколебах се. Сю вдигна поглед, само за миг, и на мен ми се стори, че ме е видяла, но после ти отново се разсмя и аз не можах да пристъпя и крачка напред. Не можех да разваля този щастлив семеен момент. Не можех да се натрапя в новия й живот. Тръгнах си и никога повече не направих опит да се свържа с нея отново.
Всички онези писма от времето, докато бях в лагера, останаха без отговор. И през всичките тези години тя никога не се опита да ме намери. Защо да разбърквам всичко сега?
Дейвид Греъм
Единбург
Понеделник, 14 октомври 1940 г.
Скъпи мистър Греъм,
Прегледах всяко писмо, което е запазила, но те свършват в деня, в който Иън се е прибрал вкъщи. Казвате, че сте й писали. Ако са пристигнали, защо не ги е запазила?
Възможно ли е никога да не ги е видяла? Иън може да е изхвърлял всяко едно от тях в огъня. Вие, който сте спечелили сърцето й единствено с писалката си – защо да позволи да стигнат до нея?
Тя казва, че Вие винаги сте били единственият мъж за нея. Любовта й, музата й, поезията й. След смъртта на Иън тя е поела същия риск, който сте поели и Вие. Изпратила е писмо и се е молела да стигне до Вас. Написала е, че се премества в Единбург и че ще Ви чака всеки ден в Катедралата "Сейнт Мери" – там, където сте се срещали в миналото – докато не дойдете. Вярвала е, че ще го направите. Че ще получите писмото й и ще дойдете за нея. Била е сигурна.
Толкова сигурна, че и сега чака там, както всеки ден оттогава. Никога не би се предала. Не би могла да избере "благородния" край.
Маргарет Дън
Лондон, Англия
17 октомври 1940 г.
Скъпа Маргарет,
Чакала е в "Сейнт Мери"? През всичките тези години?
Ще ми повярваш ли, че не съм изненадан. Винаги е била инат – като онези малки рачета, които се прикрепват към скалите. Елспет никога не се е предавала за нищо – дори и когато е трябвало да се откаже от мен.
Никога не бях виждал това последно нейно писмо – в което казва, че ще се мести в Единбург. Сега го намерих. И единствената причина, поради която не съм го прочел досега, е собственото ми малодушие. Знаеш ли, изпратила го е, пъхнато между страниците на "Отвъд хаоса", последната й книга. Отвъд хаоса. Изглеждаше ми сякаш е писано за Иън. Той се беше спасил от окопите и от лагера. Той беше оставил съперника си зад решетките. Той си беше дошъл обратно вкъщи, за да се помирят.
От момента, в който срещнах Иън в лагера, бяхме в патово положение. Той осъзнаваше, че не всичко е загубено – не и докато аз съм зад решетките, а аз осъзнавах, че нещата с Елспет няма да са толкова лесни – не и докато съпругът й е жив. Веднъж й обещах, че ако Иън се върне, аз ще се оттегля.
Бяхме съставили план за бягство, заедно с няколко други момчета. Изработихме си "швабски униформи" от подплата на куртки, парчета от одеяла, чаршафи. Планът ни беше да излезем направо през портала. Безразсъдно, но все пак това бях аз. Иън надуши за плана и поиска да участва. Останалите момчета ми спестиха разговорите. Те казаха на Иън, че няма място за него. Те казаха "не" и така на мен не ми се наложи да го правя.
Но нещо не беше наред. Аз пиша на Сю, мечтая за деня, в който ще я видя отново, а съпругът й се затваря все повече в себе си, знаейки, че той няма да я види. Отново се беше предал. Да седя и да гледам това, знаейки, че аз съм причината... Не можех да го направя.
В нощта преди бягството написах "Жената на рибаря" – с края, който ти си чела. Сгънах го в писмо, напомняйки й за обещанието, което бях дал – да не се изпречвам на пътя, ако Иън някога се върне. Пъхнах писмото и историята във фалшивата униформа и ги оставих под възглавницата на Иън.