До следващия път.
Дейвид
Остров Скай
9 април 1913 г.
Скъпи Дейвид,
Бих казала, че това е един чудесен мустак!
О, изобщо не ме бива да преценявам възраст. Така като те гледам – с тези закръглени бузки (толкова примамващи да ги щипнеш!) и тази къдрица, паднала над челото, изглеждаш някъде около осемнайсетгодишен. Не е прието една дама да издава годините си, но и аз не съм много по-възрастна.
Добре, сър, приемам предизвикателството. И дори ще се постарая да бъда обективна.
Какво виждам, като погледна в огледалото? Имам слабо лице и леко издадена брадичка. Малък нос, тънки устни. Косата ми е кестенява и съвсем права. Нося я опъната назад на кок, ниско на тила, вързана колкото може по-стегнато, но тъй като е много тънка, все има кичурчета, които се измъкват и се разпиляват около лицето ми. Очите ми са с цвят на кехлибар – като отлежалото малцово уиски на татко. Въпреки че мама винаги се е старала да ме свикне да ходя спретната, често обличам старите пуловери на братята си, а полите ми са доста възкъси, за да могат да се определят като модни. Между нас да си остане, когато се катеря по склоновете, обувам дори и панталони – преправени като за моите размери.
Това е! Какво ще кажеш? Можеш ли да ме нарисуваш? Ако бях направила скица с молив, със сигурност щях да позакръгля бюста малко повечко.
Торба с катерици ли, Дейви? Ама че си калпазанин! Горките девойчета! Защо правиш такива неща, като знаеш, че може да завършиш с поредното посещение в болницата в Урбана, Илинойс?
Много се зарадвах на "Хъкълбери Фин". Нямам кой знае колко богата библиотека, така че всяка книга, опърпана или не, е добре дошла. За да бъде четена и препрочитана през дългите шотландски нощи.
Елспет
Четвърта глава
Маргарет
Плимът
Сряда, 19 юни 1940 г.
Мила майко,
Имаш пълното право да ми се сърдиш. Хукнах, без дори да сме се видели. При това подир момче, което, поне доскоро, винаги е било просто приятел. Но приятел, който беше изчезнал в продължение на седмици. Само ако можеше да го видиш – такъв един мил и тъжен – щеше да ни простиш и на двамата.
Той е добре, но се е разминал на косъм. Отървал се е с няколко драскотини и изкълчена китка, само че не иска да ми обясни какво се е случило. Казва само, че се радва да ме види и че вече се чувства по-добре.
За момента не са се появили нови деца за евакуиране, така че ако нямаш против, ще поостана тук за известно време. Пол не знае кога ще заминава отново, но, майко, сега се нуждае от мен.
Обичам те и те целувам.
Маргарет
Единбург
22 юни 1940 г.
Моя Маргарет,
Нямаш представа колко те мислих – да пропътуваш целия път до Плимът сама. Никога не си била толкова далеч от дома.
Може би не трябва да оставаш повече. Отишла си, разведрила си приятеля си, успокоила си се, че е добре. Та дори си му отнесла и последните трохи от безценните сладкиши, които купих с полагащите ми се купони. Сега трябва да се прибереш. Трябва да се прибереш, преди нещата да са станали по-сериозни. Моля те!
С обич
Майка
Плимът
Четвъртък, 27 юни 1940 г.
Майко,
Знам, че ме обичаш, но съм достатъчно голяма, за да решавам сама. И освен това нещата вече са сериозни. Пол ми предложи да се омъжа за него.
Маргарет
Единбург
1 юли 1940 г.
Маргарет,
Недей да вземаш прибързани решения. Не заради мен, заради себе си. С Пол живеете в един град от половин година. Имало е дни, в които не сте преставали да се препирате. Откъде се взе тази любов, че и женитба?
Сега чуваш гласа на войната. Зная го, виждала съм го вече. Хората се втурват презглава – самоуверени, убедени, че пред себе си имат море от злато, готови да скочат. После нещо се случва – бомба, навехната китка, куршум, който профучава опасно близо – и те изведнъж се вкопчват във всичко, за което могат да се задържат. Златната шир наоколо се завихря и те изтръпват, че може да се удавят, ако не внимават. Вкопчват се здраво и дават всякакви обещания, каквито им дойдат на ума. Не можеш да вярваш на всичко, което се казва по време на война. Емоциите са мимолетни като тиха нощ.