Уморена съм. На всеки принц му раждам по един първороден син. После оставам сама в замъка, обитаван единствено от призраците на любовта - с едната си ръка вкопчена в спомена за топла мъжка прегръдка, а с другата - в детския смях, който ме връхлита през зейналите прозорци и кънти из празните зали като монета на каменен под. Изпусната хиляди пъти or непохватни, премръзнали пръсти. Без да има какво да очаквам. Никой няма да се върне от битка - заради мен; никой няма да прекоси океана - заради мен; никой няма да си тръгне от острова на нимфите - заради мен. А казват, че ме обичат. Нима? И първият, който никога не ме наричаше по име. И вторият, който никога не ме целуваше. Сигурно ме обичат... Само дето с тях не разбрах какво е любовта. Затова тръгнах сама да я търся. Нека някой ми обясни какво е „възможна любов", за да мога да разбера къде започва „невъзможната".
Тогава, в онази година, в онази вечност, в която бях влюбена и ранена, влюбена и разкъсана от ядрения разпад на втория ми брак - тогава започнах да вярвам, че единствената възможна любов е онази, извънбрачната, в която няма битови подробности, няма сметки за ток и парно, неизхвърлени кошчета боклук, трохи по масата, загорели тигани, пране и телевизори, които вечер анестезират семейната скука с новини и музика, с чужди гласове, с чужди истории, със стонове на мъже и жени, които се преструват, че се любят. Бракът неминуемо ни кара да се преструваме и това бавно и сигурно задушава любовта. Така си мислех... Тогава все още не знаех, че тази любов може да бъде не само разкъсваща, но и почти смъртоносна.
Тогава тъкмо започваше транзитната опозиция на Сатурн в Лъв и Нептун във Водолей. Сатурн - реалността, Нептун - илюзиите. Цели две години илюзии и реалност щяха да се блъскат гърди в гърди и да мерят сили в Грандиозна битка със следния дневен ред:
• илюзии срещу реалност;
• любов срещу дълг;
• възможна любов срещу невъзможни обстоятелства;
• невъзможна любов срещу стандартни обстоятелства;
• самота срещу илюзията за любов;
• илюзия за любов срещу самота;
• страст срещу студенина;
• саможертва срещу безчувствие.
Ще се роди ли някоя нова Венера от морските вълни? Или Сатурн ще погълне поредното си дете? Съществуват ли още русалки? Има ли жени, които могат да танцуват въпреки болката си? Които са готови да умрат заради любовта си, заради невъзможната любов, която до последния си морски дъх се надяват да превърнат във възможна? Има ли принцове?
На тези въпроси ще си отговори светът по време на този титаничен сблъсък между Сатурн в Лъв и Нептун във Водолей.
Писмо 16
За глухарчетата, възможните и невъзможните неща
И аз бях войник в Грандиозната битка. От армията на Нептун. А по-конкретно - в батальончето на русалките. Първо се гмурнах в най-страшното и най-дълбокото, обиколих дъното, а след това заплувах право към него - Обекта на любовта ми. Ако ме попитате защо съм извършила тази лудост, най-много да изкопните онази прословута фраза, които Виконт дьо Валмонд повтаря на прелъстената (и изоставена) Мари дьо Турвел в „Опасни връзки": „Това е по-силно от мен!"
Смятах, че нямам избор. И сега смятам, че нямах избор. Чувствата ми бяха станали прекалено силни и мъчителни, бях загубила контрол. Цялото ми тяло крещеше, че го иска. Първоначалната еуфория се беше стопила, платоничните измерения на любовта ми - също. И за мое голямо учудване сексуалната страст се оказа нещо далеч по-драматично и разтърсващо, отколкото някога съм предполагала.
Опитвах се да се справя с положението. Но нищо не помагаше - нито йогистки практики и будистки философии, нито здравият ми разум (ако изобщо някога съм имала такъв). Не помагаше дори астрологията. Възможно ли е? Възможно ли е да бъдем заедно? Само това имаше значение за мен. Накъдето и да се обърнех, отвсякъде чувах едно тихо, в началото неясно „да", което постепенно се усили и закънтя като камбана в изтерзания ми мозък. А аз не вярвах. Страхувах се, че това е отражението на собственото ми желание - чудовищно уголемено в това жадувано „да". Докато вероятно в реалността нищо от това, за което копнеех, не бе възможно. В моя закономерен, застинал и самотен свят такива неща не се случваха. Не и на мен. Само чудо можеше да разбие коравата черупка на този зловещ ритъм, в който аз съм сама и го искам, а той е толкова близо, толкова достъпен и толкова невъзможен. Само чудо или... Луната ми в Овен (ако си я спомняте - амазонката в мен, онази с меча, която не чака, а се хвърля без шлем и с развети коси в поредната битка).