Не казах нищо. Не можех. Така се е случвало и в моя живот - съпрузите ми започваха да ми изневеряват точно когато разбираха, че съм бременна. Знаех колко боли - тази болка все още стои застинала в ъгъла на душата и тялото ми, готова отново да се възпламени и да предизвика потоп от гневни сълзи. Не можех да причиня това на друга жена. Разбирате ме, нали?
Горях. А сега съм попарена. Но сланата бавно се превръща в роса. Дали?
Писмо 17
Първата битка на Сатурн и Нептун
Всеки астролог ще ви каже, че когато Сатурн е в опозиция на Нептун... много малко неща са възможни в любовта. Caтурн е планетата, която казва: „Не!" или „Не сега!" ..Почакай!" „Не пипай!” „Не бързай!”. Е, като астролог поне съм наясно - защо да се тръшкам тогава?... Реших, че ще се примиря със съдбата си.
Това ми изглеждаше като най-доброто решение за момента, но за съжаление планът ми се провали с гръм и трясък. Шило в торба не стои, а голяма любов се не търпи. И сигурно ще се съгласите с мен, че всичко опира до това в какво вярваме. Аз не вярвам в несподелената любов. За сметка на това настолната ми библия е „Изкуството на войната" на Сун Дзь, а най-съкровеното ми верую - смелостта. А когато смелостта е висша ценност, тогава дребни неща като морални принципи, задръжки и съмнения нямат шанс да просъществуват дълго. По повод моралните принципи мога само да добавя, че те са като призраците и любовта - всички говорят за тях, но никой не ги е виждал - или поне почти никой не ги спазва. Сега вече разбирате защо, изправена пред избора да остана вярна на моралните си принципи (Сатурн) или на любовта си (Нептун), аз избрах любовта. Нали в Грандиозната битка бях воин на страната на Морския крал! Такава е била съдбата ми и аз я приех. А и с такава съдба дори нямаше нужда да се примирявам - беше ми съвсем по мярка.
В онзи ден се събудих спокойна. Сякаш някаква магическа анестезия обезболяваше чувствата ми - контурите им прозираха като през гъста мъгла, но вече не ме плашеха. Хванах се с една ръка за вярата си, с другата за меча. Всичко опира до това в какво вярваме, каква е религията ни. Мъжете, които уж били направени от кал, са политеисти - те вярват и почитат многото. Практически им е много трудно да останат верни само на един бог (или богиня). Жените, които уж били направени от реброто на Адам, са космополитни монотеисти - вярват в единствените неща: единствена любов, единствен принц... Така са устроени - поне повечето. Мъжете си знаят, че имат много ребра, а жените - че са създадени само от едно и нямат много опции за ъпгрейд. Освен ако не са замесени от друг материал.
Казах му. Че го обичам. Ей така! Оказа се доста по-лесно, отколкото предполагах. Не знаех какво ще последва, но всички варианти бяха почти еднакво лоши за мен. Най-много ме измъчваше надеждата, че е възможно да се случи нещо между нас. Сега тази надежда или щеше да умре или щеше да започне да се превръща в реалност.
Той поиска да преспи с „новината". Да беше поискал да преспи с мен, си каза онази хладна, цинична част oт съзнанието ми, която не се отказваше да използва чувството за хумор като единствено оръжие срещу отчаянието.
Нощта мина, дойде ден и излязохме. Е, коленете ми малко трепереха - да не мислите, че смелите не ги е страх! Говорихме. Чоплех ориза в чинията пред мен с вилицата си и почти не го вкусих. Той каза, че не можем да имаме връзка, защото е женен. Аз плаках. Той каза, че за мъжете сексът винаги бил проблем. Аз пак плаках. Той се опитваше да бъде студен и стабилен - като скала, като Сатурн, като един истински стожер на вярата в семейното огнище. Аз бях натрошена - на едри и дребни отломки - и не виждах смисъл да го крия. Чудех се само как ще занеса отломките до офиса, а после и до вкъщи. Продължавах да плача. Той хвана ръката ми. Дълго време стоя така. През пелената от сълзи вметнах драматично, че не искам да ме съжалява. Той обеща. Не ме съжалявал. И си тръгнахме.
Ако питате мен, и той беше плакал. Ама преди това. Там се държа мъжки. Очите му бяха зачервени, беше рошав, все едно не е мигнал цяла нощ. И какво от това? Нали ми каза: „Не!"? И му отне само един ден, за да вземе това тежко решение. Най-трудното беше минало. Вече си знаех присъдата - или поне тогава така си мислех. Аз винаги приемам всичко като финално и фатално.
До вечерта достигнах състояние, подобно на религиозно щастливо умопомрачение - значи имало на този свят и мъже, които не искат да изневеряват! Похвално, браво! Направо ми възвърна вярата, че моногамните мъже не са напълно и безвъзвратно изчезнал вид. Реших, че трябва да съм му благодарна, дори успях донякъде да изпитам известна признателност. Мда, случва се и най-добрите бойци да претърпят поражение, но и загубите трябва да се приемат с достойнство. А и аз допусках, че може да стане така. Спомняте си за опозицията на Сатурн с Нептун, нали? В тази първа битка победи Сатурн. Моралът над любовта! Ех, тази любов - намачкана като ненужна носна кърпичка. Ще я скътам някъде в душата си, надълбоко. Ще я преживея. И когато при мен дойде поредната клиентка, лудо влюбена в единствения принц, ще й разкажа за един роман на Маркес. Не помня името на романа, но в него един баща учи дъщеря си да пее любовни песни под акомпанимента на китара. Един ден дъщерята, с дълги до глезените огнени коси, пита баща си: „Татко, истина ли е, че любовта е по-силна от всичко?". А таткото с равен глас, сякаш цял живот е чакал да чуе точно този въпрос oт дъщеря си, отговаря: „Истина е, дъще, но по-добре да не вярваш в това".