По-добре е да не вярваме в това. Да, любовта е нещо прекрасно, без което някои от нас не могат. Но любовта не е върховната сила. Боговете винаги са водили битки помежду си, много no-величествени от нашите битки. Всички политеисти го знаят. Сатурн кастрира и убива собствения си баща (Уран), но е сполетян от същата съдба - и той е убит от сина си (Юпитер). И тримата все още бродят из душите и хороскопите ни и продължават да водят битките си със страст, стръв и жажда за мъст. Върховенството може да бъде само завоювано и присвоено - то е въпрос на битка, на сила, на стратегия и на съдба.
Какво е да умре бог? Какво е да умре човек? Какво е да умре любов? Светът вече не е същият.
На монотсиститс искам да кажа: ако бог е един, защо ни е страх oт дявола? Ако бракът ви е толкова перфектен, ако сте си извоювали статут на „единствена" за мъжа до вас, тогава защо ви е страх от изневярата?
Много поздрави от Ада! И дано да няма някакво правило смелите да ги пращат там, а страхливите да си кротуват в Рая. Но дори и така да е, какво от това? За мен светът вече не е същият.
Писмо 18
Когато Венера стана ретроградна
Трябва да ви кажа, че тук, в Ада, темата за боговете е много актуална. Най-вероятно поради прекалено натрапчивото осъзнаване на липсата им. Или поради неспособността ми да се опра на някаква вяра, когато целият ми свят е в грозни руини. Но пък съм астролог - дето се вика, имам си цял пантеон на небето. Все някой може да се отзове.
Давам си сметка, че за много хора молитвата е като последен пристан. Тя е на една крачка след отчаянието. Когато нещата са се объркали, преобърнали или строшили, изведнъж спонтанно отронваме: „Господи, помогни ми!" В такъв момент нито сме наясно на кой бог се молим, нито има значение всъщност. Стига да е оторизиран да ни помогне и да поправи белята бързо, безболезнено и чудотворно. Но молейки се, вярваме ли, че молитвата ни ще бъде чута? Според мен - не. Не вярваме. Молитвата отдавна не е част от живота на повечето от нас. Да се молим означава да си признаем, че сме победени. Че нищо не зависи вече от нас. Че сме изчерпали всички средства. Че сме безпомощни. Сломени. Изгубили контрол. Приведени и загърнати в черно като онези брадясали монаси в манастирите, които изглеждат просмукани oтсамота, наранени от светския живот и извън времето и човешката общност (от грешници и материалисти).
В онзи момент, когато любовта ми беше отхвърлена (независимо, че мотивите бяха благородни и заслужаващи уважение), аз вече се смятах за победена. И на мястото на трескавите ми надежди се настани убеждението, че пътят към Ада е постлан с несподелена любов. Не разчитах на нищо и никого. Знаех, че горе на небето Венера току-що беше забавила ход и се беше обърнала ретроградно, което - преведено на обикновен човешки език - означава просто, че от любовните авантюри в този момент (и поне докато не се обърне отново директно 40 дни по-късно) нищо няма да излезе. Сигурно се питате защо реших да призная любовта си точно тогава, след като съм астролог и съм била наясно, че каузата ми е обречена? Мога да ви отговоря веднага. Защото когато Венера се движи ретроградно, копнежът е най-силен. Тогава любовта придобива изключителна важност, нещо започва да се случва в нас, с нас и около нас.
Представете си за миг, че наистина има такава богиня - Венера. Богиня на любовта. Тя съществува в представите и сънищата ви - може да не я срещнете в плът и кръв, но със сигурност ще усетите божественото й присъствие, когато сте влюбени. Можете да й се помолите и да се надявате, че тя ще откликне на молбите ви. И със сигурност ще усетите как ви липсва подкрепата й, когато някой не отвръща на любовта ви. Венера, както всички останали планети, си има свой път - тя снове по предначертаната си, невидима траектория. Астрономите са я изчислили, астролозите са я проектирали върху еклиптиката и зодиакалния пояс. Обичайното й движение, както и на останалите планети, е обратно на часовниковата стрелка. Странно, нали? Докато часовниците ни вървят напред и разплитат времето, планетите се движат наобратно и заплитат събитията.