А сега си представете, че богинята Венера е влюбена в Слънцето. То я привлича неудържимо, то е нейната голяма любов, то определя законите, по които се движи нейният път. Тя не може да промени сама посоката си, както и ние не можем да променим съдбата си. И не избираме нито в кого, нито кога да се влюбим. Двамата - Венера и Слънцето - се срещат и се разминават, както често се случва и при хората. Тя върви пред Слънцето и не го вижда. Не знае дали то я следва. В един момент разстоянието между тях почти изчезва, Венера спира, обръща се и тръгва към него. И точно този момент е най-магичният, най-преобръщащият, изпълнен с превратности и копнеж по далечния любим, но в същото време е и най-тежкият, най-отчаян момент. Защото устремена към Слънцето, Венера ще изчезне, ще изгори в огъня на лъчите му, а за нас ще остане само мрак. Богинята на любовта ще потъне в царството на мъртвите и оттам вече няма да ни чува, колкото да й се молим. Веднъж на всеки две години Венера спира и се обръща, за да се хвърли в прегръдките на своя огнен любим.
Защо го прави? Дали лутайки се в тъмното, търси друга душа? Дали този копнеж оставя толкова дълбок отпечатък в нас, че се втурваме през глава дори към невъзможното? От страх, че и последната ни надежда за любов ще изчезне, ако не проявим храброст и не скочим в пламъците?
Докато Венера се спускаше в подземния свят, аз признах чувствата си и той каза: „Не". Но и той също като мен копнееше. И дойде да ме прегърне. Само това можел да направи за мен. Цяла нощ не спах, преживявах прегръдката. Репликирах я в мозъка си като някакво целително чудо, от което зависи спасението ми. После се случи така, че няколко пъти ме изпрати до вкъщи с колата си. Всеки път, преди да сляза, задържаше ръката ми. Със затворени очи. Стискаше и галеше пръстите ми. Но когато аз протегнех ръка да го докосна, ме отблъскваше. В тези моменти си мислех, че това е Адът. А Венера, моята богиня, я нямаше, за да ми помогне. Затова оставих всичко в неговите ръце.
Писмо 19
Когато богинята на любовта се спусне в Долния свят
Аз често се губя. После се търся. И в този свят не се открих досега. Твърде неуютен е за моята чувствителна рибешка душа. За сметка на това се открих в света на приказките, на митовете, на астрологичните символи - така получих достъп до много повече светове. Трябва да знаете, че всеки свят задължително си има богиня на любовта. Няма свят без богиня на любовта! Инана, Ищар, Афродита, Венера... Вековете се сменят, имената на богините се сменят, но зад тях прозира една същност.
Нс карам никого да вярва в богове от минали епохи. Няма никакво значение дали вярвате в любовта, в астрологията или в богините. Когато там, горе на небето, Венера промени своята посока, всички го усещаме. Ние, астролозите, си имаме дума, с която назоваваме усещането ретроградност. За четиридесетте дни, през които трае този астрономичен феномен, много неща в любовта и връзките се преобръщат. Преобърнаха се и за мен. Нито Уран, нито Плутон - планети-гиганти, които могат да предизвикат истински катаклизми, както в душата, така и на земята - не успяха да ме накарат да капитулирам пред чувствата си. А ефирната и кокетна Венера ме преобърна само седна лека промяна на посоката си. Тръгнах към него, както тя към Слънцето - въпреки очевидната безнадеждност на ситуацията. Защо се случи така? Това исках да разбера и аз.
Е, разбрах. Моята история не е уникална, тя се е случвала милиони пъти на милиони жени през многовековната човешка история. Това е историята на Ищар, вавилонската богиня на любовта и войната, която се спуснала в Долния свят - там, откъдето няма връщане назад. И тази история се повтаря всеки път, когато горе на небето Венера се обърне към Слънцето и се устреми към своята гибел.
За спускането на Ищар в Долния свят
Към земята, от която няма връщане, земята на мрака,
към тази земя Ищар, дъщерята на Син, насочи мислите си.
Насочи мислите си Ищар, дъщерята на Син,