Което не е оправдание, защото нито една любов не трябва да струва толкова скъпо.
Някои ползи от несподелената любов:
• Започваш психотерапия и така научаваш много нови неща за себе си.
• Май няма други.
Писмо 21
При психотерапевта
Седя в креслото срещу терапевта и се усмихвам.
Винаги, когато разказвам за гадостите в живота ми, се усмихвам. Не е нарочно. Става съвсем неволно - дори не осъзнавам противоречието между усмивката и думите си. Терапевтът ме гледа иззад очилата си. Малко съм напрегната, но от друга страна отчитам ползите от ситуацията: срещу мен седи човек, който е готов да изслуша всичко, което имам да кажа. Без да ми противоречи и без да ме прекъсва.
Говоря. Не съм предполагала, че в мен са се събрали толкова много думи и че толкова силно напират да бъдат изречени. Казвам, че имам проблем във връзките. Че и в двата си брака забелязвам да се повтаря един и същ модел, което ме притеснява. Че от една година имам връзка с женен мъж и тази връзка също е притеснителна, защото всички любовни триъгълници са резултат от неразрешен едипов комплекс. Че много го обичам този женения и много държа на него, както и той на мен. Премълчавам, че връзката е започнала по време на ретроград на Венера и затова нищо не върви. Но споделям, че от няколко месеца отношението му към мен е станало крайно неадекватно. Което може да се обясни с факта, че жена му отново е бременна. Узнала съм за събитието едва преди няколко седмици и това не е проблем за мен, тъй като не искам да заемам мястото на жена му. Аз се интересувам единствено от него - не от нея или oт семейното им планиране. Но че не искам да съм потърпевша. Че съм попитала дали това променя нещата между нас и той е казал: „Не, не ги променя". Но ги промени.
Говоря. Разказвам как след един нещастен мой опит да проведа някакъв нормален диалог и да получа някаква нормална емоционална подкрепа, той ме е порязал с репликата: „Нямам какво да кажа". Не порязал, направо пробождане си беше. Вече прекрасно разбирам смисъла на словосъчетанието „хладно оръжие". Хладното може да градира като понятие. За мен беше втрисащо ледено. Това ме накара да избухна в сълзи, почти да извикам: „Как така за всички други имаш думи, а за мен не! Как можеш да пишеш статии от по 1000 думи всеки ден, да пишеш 20 имейла всеки ден, а за мен да нямаш дори една дума!" И още: „Питаш ли се изобщо как се чувствам - ти идваш при мен, мълчиш, ставаш, тръгваш си и ме забравяш! Дори с проститутка не се постъпва така! И как да ти вярвам, че държиш на мен и че имаш нужда от връзката ни?!". Ей такива му ги наговорих - и не съжалявам. И сега си мисля същото, просто твърде дълго се страхувах да му го кажа - преди да избухна така болезнено в онзи злощастен, студен, зимен ден.
- От какво си се страхувала? - пита ме терапевтът.
- Да не го нараня. - отговарям.
- А дали не си се страхувала, че ако кажеш всичко това, ще го загубиш? - пита той.
И в мен просветва едно позакъсняло осъзнаване. Колко съм била глупава, та не съм се сетила по-рано! Казвам:
- Да, страхувала съм се и от това. И май твърде дълго мълчах...
Продължавам да говоря. Разказвам как той хапеше устни и мълчеше, а аз исках да ме прегърне, да ме целуне, отново да ми каже, че държи на мен, че съм един от най-важните хора в живота му и това да е истина. И как когато най-накрая и аз млъкнах, той каза: „Яна, явно има проблем и проблемът явно е в мен, но аз не съм готов да го реша”.
Тра-та-та-тааам. („Пета симфония" на Бетховен, любимата ми.)
Разказвам как слязох от колата и си тръгнах без да кажа нищо повече. По-късно излязохме на вечеря. За пръв път. Вечеря, която не изядохме. Рових с вилица в картофите, докато не заприличаха на ориза от първата ни несполучлива „любовна" среща преди повече от година. Аз говорих, той мълча през повечето време. Дожаля ми, опитах се да го обърна на майтап. Това му донесе видимо облекчение. Закара ме до вкъщи. Бях уморена и се возех мълчаливо. Три светофара преди да пристигнем той заговори:
- Яна, наистина има проблем и сигурно аз съм виновен. Разбирам, че разговорите ти липсват. Пренебрегнали сме духовната си връзка. И затова ти предлагам да я възстановим, да си я върнем. Да започнем да се виждаме и да говорим, да излизаме...
За един кратък миг, в който душата ми се накани да запее „Ода на радостта", аз се почувствах на прага на щастието и благодарността.