Само няколко седмици по-късно майка ми и малкият ми син отидоха за един уикенд на село да подишат чист въздух, което и на двамата им се отразява добре. Тъй като селото е планинско, по това време там е доста хладно, а сутрин - мокро от роса. Майка ми изровила стари гумени ботушки, останали от баткото, и като се събудил малкият от следобедния си сън, му ги обула и го пуснала да тича из поляната. След известно време той дотичал с писъци: „Хапе, хапе, хапе!" В чудо се видяла жената. Дръпнала ботуша - в него нямало нищо. А детето продължавало да пищи. Дръпнала чорапчето и с него от крачола изпаднало 20-сантиметрово змийче. Усойниче. Дето уж никога не е имало змии на село. За щастие, достатъчно малко, та да не успее да го ухапе. Скочил дядо ми и смазал главата на змийчето, но майка ми цяла нощ не спала, за да слуша дали детето диша. Когато разбрах за тази случка, реших, че с Уран трябва да проведем сериозен разговор.
Останах будна до късно, докато всички заспаха. Слушах и аз как равномерно дишаха децата ми. Закрих лицето си с ръце и промълвих тихо, толкова тихо, че само Уран да чуе:
„Добре, съгласна съм да се влюбя. Ще се влюбя. Само остави децата ми!"
Писмо 3
Обектът
Той беше невъзможен и точно затова безопасен за влюбване - обект, който не само никога (според мен) нямаше да мога да притежавам, но и никога (пак според мен) нямаше да ме погледне както мъж - жена. Той беше:
• женен;
• съвършен;
• недостъпен.
Влюбих се с чиста съвест! Просто нямаше от какво да се притеснявам, тъй че дадох воля на емоциите си - смятах, че съм се метнала като риба в море от любов, а то какво се оказа - като риба в тиган. Ама нейсе! Доброволно се метнах, никой не ми е крив.
В началото просто имах нужда да го виждам. Съзерцавах го тихичко и незабележимо, а един вътрешен глас, който нямах никакво намерение да цензурирам, също така тихичко ми повтаряше: „Искам го, искам го!" Голяма забава, нали?
Мина известно време. Аз преливах от щастие - сутрин се събуждах с надеждата, че ще го зърна и ще изпитам онази толкова важна за влюбените естетическа наслада, когато образът на Обекта се врязва в сърцето ви с едно полуболезнено, полуекстатично „ох". Виждах го често, защото работеше в същия офис. Всеки си живееше в своя си свят и в своята си стая, докато един ден световете ни се срещнаха.
Ако и вие често се питате: „Това съдба ли е или случайност?" - значи се чувствате като мен и страдате от същата болест, която се нарича „търсене на смисъл". Ако ви интересува моето мнение по въпроса - като астролог и потърпевш:
Да, това е Съдбата! Нямате друг избор, освен да й се доверите!
Писмо 4
Първи знак на Съдбата
Сънувам. Птичи поглед. Друга реалност. Все едно наблюдавам обекти в компютърна игра. Река. От едната страна той - една движеща се точка върху екрана - върви успоредно на реката, срещу течението. От другата страна аз - втора движеща се точка върху екрана - вървя успоредно на реката, по течението. Връщам се надолу, към него. Точките се изравняват. Аз влизам в моята си точка. Сега съм си аз, а не точка и го виждам, него - отсреща, на другия бряг. И той е спрял, обърнал се е с лице към мен и ме гледа.
Всичко е тихо, спокойно - безвремие, вечност.
Изведнъж, внезапно, неочаквано (все думи, с които описваме действието на Уран) от очите ни излизат лъчи, които се сливат като мост над реката. Някакъв глас прогьрмява в душата ми: „Намасте." - толкова авторитетно и впечатляващо, сякаш лично бог или някой негов заместник проговори.
И сънят свършва!
Събуждам се.
Аз: Уране, Уране, какви ги вършиш, Уране?
Уран: Виж първо Нептун какви аспекти прави, пък тогава ми се сърди на мен.
Аз: Какво значи „Намасте", звучи ми познато?
Уран: не отговаря - или не е в неговата компетентност, или се обиди.
Писмо 5
Намасте
Събудих се озадачена. До този момент не бях чувала гласове насън, камо ли такива, които ми говорят на непознати езици. Е, случвало ми се е да се събудя и да се чувствам така, сякаш някой много добър и силен мъж ме е прегръщал цяла нощ... Но такъв авторитетен глас - това „Намасте" прозвуча като заповед! Трябваше на всяка цена да разбера какво значи тази дума. Тръгнах по дирите й, сякаш животът ми зависеше от това. До края на вечерта имах две версии: