Писмо 29
Вътрешно (или неизречен отговор на въпроса какво има вътре в мен)
Към Неподходящата риба: Подозирам, че ти всъщност не се интересуваш от мен, просто хвърляш въдиците ей така, от скука и досада. Запълваш тревожните празнини в живота си с малко преднамерен драматизъм. Но аз имам нужда да отговоря.
Тази сутрин едвам не закъснях за сесията с терапевта, заспала съм в леглото на големия ми син толкова безметежно, че сигурно не му е дало сърце да ме събуди. После поставих рекорд по бързо миене на чинии, оправяне на легла и обличане. Закъснях само с три минути. Естествено, този път седнах по-далеч от кактуса.
Обичам въпросите му, те ме водят до ръба на вътрешния ми свят, преместват границите му, карат ме да се губя внезапно и да се намирам. Понякога си мисля, че терапевтът ми е строг към мен. Но точно когато се притесня, че вече е прозрял детинската ми нужда от глезене и всеки момент ще ме скастри, че вече съм голяма и така не бива, той ме пита: „Защо се отнасяш толкова строго към себе си? Това сякаш те отдалечава от чувствата ти?". И аз се връщам към чувствата си, оставям на стола до кактуса целия си железен самоконтрол и сила - и плача. Той ми подава кърпичка. От онези, които държи в задния си джоб.
Обичам въпросите му, наистина. Единствено на психотерапевта си мога да кажа всичко, което с другите мъже не успявам. Може би все пак проблемът си е в мен? На всяка сесия обсъждаме какво е вътре в мен, а ето, когато Неподходящата риба се поинтересува, аз мълчах. Но ако можех да отговоря, щях да му кажа следното:
Ти ми задаваш много ценни въпроси: как си представям една връзка, от какво имам нужда... Когато го правиш, имам чувството, че освобождаваш някакво пространство, а аз... не знам как да го запълня. И ми е неловко. Може би това е професионална деформация - когато при мен дойде някой на астрологична консултация, аз говоря, говоря, говоря - запълвам цялото пространство, давам цялата любов, подкрепа и разбиране, на които съм способна... Така съм свикнала. Но снощи... Снощи много ми се искаше да мога да ти кажа, да ти обясня какво става в мен, а не успях. Май повече ме бива да обяснявам какво им е на другите. Но сега ще ти разкажа. Не защото вече мога, а защото искам да запълня това пространство, което ти ми предоставяш с въпроса си. Дано успея. Така ще развенчая собствения си мит, че никой не се интересува от вътрешния ми свят и никой не ме разбира. Мразя генерализациите, а ги използвам толкова често. Предполагам от отчаяние или защото е по-лесно.
На прага на вътрешното: Опитвам се да отговоря на въпроса ти какви са ми проблемите с мъжете. Нямам обяснение защо думите ми засядат в гърлото. Чувствам се глупаво. Не съм свикнала да се оплаквам. Освен това съм преварила спагетите. Пък и не искам да те товаря с миналото си. Не искам в това пространство помежду ни да тежат моите спомени. В момента за мен е далеч по-важно да мога още да бъда с тебе. Малко съм нащрек. Защото съм със сатенения халат на лалетата. Миналия път, когато бях с него, ти остана при мен, но просто заспа и много ме заболя. Сигурно и сега ще заспиш... Повече няма да облека този халат, когато идваш при мен!
Вътрешно: Тихо е. За миг се замислям какво се е случило с шумотевицата на лунапарка, с всички онези светлини, фойерверки, оцветени ледени сокчета, разпилени пуканки... Тихо е. Какво облекчение! Това е равновесието. Слагам бронята. Готвя се за поредната битка. За пореден път ще защитавам себе си и собствения си свят! Аз съм Кралицата на амазонките. Не плача, не се оплаквам. Аз се бия! Не се опиянявам от кръвта по ръцете си. В точката на равновесие няма нито опиянение, мито страдание. Само хладно разбиране за същността на нещата - както е хладно острието на меча. Метал. Безразличен, но способен да пронизва. Механично.
Имала съм тежки моменти - от малка още, когато думите и постъпките на хората, които обичам, са ме наранявали. С годините постепенно се научих да се защитавам и да оцелявам - в продължителни и изтощителни битки със себе си или с подли противници... И не помня в такива моменти да е имало кой да ме защити. He се сърдя. Хората не обичат конфликтите, не обичат откритите бойни полета предпочитат да са „добрите ченгета". Сега, когато отново се чувствам застрашена от тези „добри ченгета'', когато стоя на прицел пред дулото на думите им, аз слагам бронята, защото очаквам, че отново никой няма да ме защити. Бих предпочела бална рокля - с гол гръб и цепка отпред на бедрото. В оранжево-златисто, лъскава като рибешки люспи. Но точно днес трябва да сложа бронята и да се приготвя за пореден път да се защитавам сама. Затова мълча - амазонките не говорят преди битка. Думите са енергия, която не бива да се хаби напразно!