На прага на вътрешното: Ти пак заспа на креслото. Толкова много искам да останеш и да ме прегърнеш. В ръцете ти се чувствам защитена. Но и самотна. Ти смяташ, че самотата ми не зависи от оставането ти. Това не е вярно, но не знам как да те убедя. Казваш, че оставайки, ще нарушиш принципите си. Смяташ, че разговорът ни не върви. Може би защото на теб ти се спи? Или защото не успявам да ти обясня какво чувствам - или защото съм облякла сатенения халат на жълти и оранжеви лалета?... Уморена съм. Когато те прегръщам, искам да те прегръщам още. Когато ме прегръщаш, искам да ме прегръщаш още. Думите стават излишни. Или поне аз съм готова да се откажа от тях, стига да останеш. Когато се докосваме, в пространството между душите ни се случва нещо. Подозирам, че и ти го усещаш. Много прилича на лунапарк. Аз съм като малко момиче, което иска още сладолед и още много пъти да се върти на любимата въртележка. Но съм и уплашено момиче. За бални рокли или броня и дума не може да става, защото те са от съседния, по-вътрешен свят и в този не вършат работа. Понеже ме е страх лунапаркът да не изчезне, като отворя очи, аз ги стискам още повече. Искам да ме хванеш за ръка и да ме заведеш някъде - където решиш.
За сладолед или на въртележката. Ти знаеш какво ми харесва. Искам да останеш. И да усетя, че ме обичаш...
Вътрешно: Лунапарк, светлини, телефонът ти звъни. Ако съществува мъж, с когото се чувствам защитена, мога ли да изоставя бронята си? Ако те помоля за помощ, ще ми помогнеш ли? Плаша ли те с думите си? Или с мълчанието си? И ако с теб е толкова хубаво, може ли да продължи дълго? Кой определя границите на възможното? И защо, по дяволите, ме е страх? Искам да спра да се чувствам наранена, унизена, нападната. Искам най-накрая да се почувствам просто жена. Това чувство да се задържи достатъчно дълго, за да забравя. И просто да плувам. До хоризонта. И отвъд.
Писмо 30
Два поредни урока:
висш пилотаж в математиката (I)
Споменавала ли съм, че харча повече пари за книги, отколкото за дрехи и козметика? И когато тръгна на почивка, за книгите има отделна чанта, която тежи горе-долу колкото останалия ми багаж.
Според някои да четеш много е вредно. Аз пък смятам, че книгите ми помагат. Считам интелигентността и широките си познания за предимство. От време на време в книгите откривам по някой бисер. Скрит между кориците на наглед обикновени книжлета - точно както красивият бисер не може да бъде разпознат по вида на мидената черупка. Аз прибирам откритите бисери, преписвам ги на хвърчащи листчета или в тетрадки, после губя тетрадките и листчетата, разпилявам ги из пространството, за да мога да ги намеря пак - случайно - и да бъда отново щастлива и отново да се възхитя на красотата им.
Ето един такъв бисер, който открих малко след като започнах да се занимавам усилено с математика. За мен този бисер е равностоен на висш пилотаж в тази сложна наука и аз му се наслаждавам от първата до последната сричка.
Живели някога в едни далечни времена трима братя. Баща им починал и им оставил наследство и заръка да го поделят по следната схема: първият да вземе половината, вторият - една трета, а най-малкият (понеже е най-малък) - да вземе една девета от наследството. Инструкциите били точни, но проблемът възникнал от това, че наследството се състояло от 17 камили, които нямало как да бъдат разделени по гореописания начин и всички да останат цели. Все пак синовете решили, че трябва да изпълнят заръката на баща си и тъкмо се приготвяли да пожертват целостта на една камила, към тях се приближил старец, яздещ камила. Този старец, разбира се, бил мъдрец и ги попитал защо се канят да убиват горкото животно. Братята разкрили пред него сложността на ситуацията, а мъдрецът само погладил дългата си брада и рекъл спокойно: