- Моля ви да приемете моята камила като дар от мен. Прибавете я към наследените от баща ви 17 камили и те ще станат 18, нали? Така първородният ще вземе 9 (което е половината на 18), вторият ще вземе 6 (което е една трета от 18), а най-малкият от вас ще вземе 2 камили (което си е точно една девета от 18).
Братята били страшно доволни и всеки си заделил съответния брой камили настрана. Оказало се, че деветте на първия, шестте на втория и двете на третия правели точно... 17.
- Ха! - възкликнал мъдрецът - Какъв късмет извадих! Камилата ми да излезе в повече. Хайде, момчета, по живо, по здраво!
И той яхнал камилата си и си продължил по пътя.'
Приложение (към горния бисер):
1/2 х 18=9
1/3 х 18=6
1/9 х 18=2
9+6+2=17
Висшият пилотаж си е висш, не е толкова лесно да се усвои информацията. Налегнаха ме тежки мисли. Къде е мъдрецът? Добре, този отговор го знам - вътре в мен, аз съм тази, която трябва да изчисти сметките. В сегашната ситуация коя е липсващата 18-та камила: любовта или сексът? Мъдрецът (тоест аз) ще оправи ли сметките, ако добави липсващата камила към останалите 17? Ами ако другите не са толкова добри в математиката?
Писмо 31
Два поредни урока: висш пилотаж в използването на хладно оръжие (II)
Място на действието: спалнята.
Действащи лица: аз и моят женен любовник.
За пореден път през последните месеци увертюрата към леглото трае само една дълга целувка. След това всичко приключва за 3-4 минути. Вярно е, че сексът е в главата, ама на всеки мъж би трябвало да му е ясно, че за 3-4 минути доста малко жени могат да си самогенерират оргазъм. А ако могат, едва ли им трябва мъж. Знам, че след това той ще ми благодари, ще ми каже, че му е било много хубаво - както винаги. Знам, че на женените мъже им липсва секс, особено когато жените им са бременни. Но семейното планиране на моя любовник не би трябвало да е мой проблем, нали? И не искам да ми благодари, а да ми върне жеста. Искам и на мен да ми е хубаво. Много ли искам?
Мълчим. Той ме е прегърнал, но лежи като статуя, а не като жив човек. А може би статуята съм аз?...
За пореден път през последните месеци аз се разкъсвам между сексуалната и емоционалната си фрустрация. Мълча си. Страх ме е да повдигна темата. Но след като съм се захванала да изравнявам уравнения, редно е да го направя. Бронята, разбира се, е свалена. Мечът също. Аз съм слаба и беззащитна. Сгушвам се в него и търся топлината му. После задавам въпроса си тихо, почти разсеяно, сякаш не питам нищо особено: „Защо не ме галиш вече?". Той се прави, че не ме чува. Мълчи. Побиват ме ледени тръпки... А толкова чаках срещата ни и уж трябва да съм щастлива в прегръдките на човека, когото обичам... И за когото съм много важна и специална (той така казва).
Ставаме, обличам се, гримирам се, говорим кратко. Аз съм упорита, не се отказвам от това да изравня поне едно уравнение. Точно преди да тръгнем, го прегръщам, вдигам лице към неговото с възможно най-безметежната (или беззащитна) усмивка - както слънчоглед вдига лице към слънцето. И питам отново:
- Защо не ме галиш?
Металният глас отговаря:
Ами напоследък имам проблем някакъв, ръцете ми са много сухи...
Прималява ми. Студено ми е. Пропадам. Напоследък ли? Последната половин година? Явно имаш сериозен проблем, който ти пречи да ме докоснеш на онова неприлично място между краката. Боже, как ме заболя от тези думи...
Металният глас идва някъде отдалече, звучи като натрошено стъкло:
- Извинявай, извинявай, извинявай, аз не ти отговорих...
Аз мълча. Какво да кажа? Че не му вярвам? Че се чувствам унизена? Плача. Но сълзите не решават нищо. И новите отговори няма да решат нищо. И това, че ми държи ръката и ме гледа с разширени от учудване очи - нищо вече не помага. Ужасно ми е студено. Да, това е Адът. Един леден Ад, в който думите пронизват и разсичат хладно душата. Механично, без умисъл и емоция - като в кланица. Ад, в който няма ласки, няма топлина, няма нежност...
Гневът не успява да изригне навън и ме облива отвътре, усещам го с всяка своя клетка. Ужасена ли съм, или отвратена? И аз не знам. Губя думите, губя смисъла, губя връзката между тях, между себе си и света, между себе си и любимия, между себе си и любовта. Губя него. Губя себе си. Затварям се, свивам се, сгърчвам се - затръшвам черупка като мида, от която са изтръгнали насила скъпоценната перла и на която от този миг нататък й остава единствено да отглежда раната и болката си в тъмнина.