Аз съм Ищар, богинята на любовта, в Долния свят - там, откъдето никой не се връща. Без дрехи, украшения и корона! Окачена на кука като безжизнено парче месо. Обезкървена.
Аз съм свещена крава. Унизена. Одрана и окачена на кука в кланица, в която мирише на прясна кръв и прясна смърт.
Аз съм седемнадесетата камила - разкъсана, за да бъде поделена.
Добре, че знам коя съм и къде съм - поне това.
Любими мой, любими мой, какво направи? Толкова ли много поисках? Толкова ли си беден, че няма една ласка в ръцете ти за мен7 Толкова ли нищичко няма в душата ти за мен?
Заключение: Добре, че не съм в ролята на съпругата! Щеше да ми се наложи да се развеждам за трети път, а в молбата ми за развод до уважаемите съдии щях да впиша следните обвинения:
• предумишлена студенина;
• емоционално и сексуално незачитане;
• малтретиране на любовта.
Обвиняемият борави изключително сръчно и професионално с хладно оръжие. Емоционалната и физическа близост са опасни, застрашаващи душевната цялост и живот. Високорисков фактор.
Писмо 32
За думите
„Има всякакви думи. Има думи-убийци и думи-лечители." - беше казала веднъж една жена-лечител. Тогава това ми прозвуча като простичка, земна и уникална мъдрост - каквато е самата Земя, каквато е самата Жена, каквато е и жената, която ги произнесе. Тя живее в далечно малко градче с голяма слънчева градина в двора. В градината си отглежда най-вкусните и сочни домати, краставици, тиквички, чушки и патладжани на света. Защото (сигурна съм) освен, че всеки ден отделя часове от времето си, за да ги полее, тя отделя и думи от сърцето си, за да ги зареди с любов. Тя знае цената на думите.
Аз също знам. Макар да не съм мъдра като нея, аз съм писател - по рождение и по душа. Аз живея в думите и чрез думите. Техният смисъл е жизненият им сок. Жизненият сок на цялото битие. Не аз, пророците, написали Библията, са казали: „В началото бе словото". Изтръгнете смисъла от една дума и тя ще заприлича на обезобразената вътрешност на мида, от която е изтръгната перлата. Думите са свещени, но вече рядко се намират поклонници. А думите, попаднали във владение на словесни жонгльори, фокусници, амбулантни търговци, джебчии и убийци, страдат и причиняват страдание. И вместо светлината, за която са родени, те сеят съмнения, лъжи и мрак.
Смятах се за изключителен боец, гордеех се с героичната храброст на моята Луна в Овен, с нейната способност да се бие и да побеждава. Гордеех се с бойните си трофеи, с белезите от битките, с оръжията и бронята си. Но нямам броня срещу думите. Защото аз живея в тях и чрез тях. И ме раниха смъртоносно, когато най-малко очаквах. Любовта ли ме направи толкова уязвима? Или такава е самата ми същност? На амазонка, родена в погрешна епоха. На кралица без корона. На праисторическо чудовище, потопено в морската бездна. Ако си покажа главата над водата, най-много да се превърна в сензация като чудовището от Лох Нес. В съществуването ми ще са убедени само очевидците, а останалата част от света ще се раздели на невярващи и вярващи. Най-старото разделение на света...
Може би наистина съм объркала света или епохата, но единствената ми връзка с това място и време са думите. Затова да пиша за мен е и професия, и необходимост - дори когато не пиша с ръката си, не спирам да пиша с мисли в главата си.
В книгата си „Алексис Зорбас" Никос Казандзакис разказва как героят му получава писмо от Зорбас: „Открих прекрасен зелен камък, ела веднага. Зорбас" Но той не заминал, а последвал „трезвия, студен човешки глас на разума”. Обяснил мотивите си на Зорбас и получил следния отговор: „Ти си, да прощаваш, началство, един писарушка. Можеше и ти, нещастнико, поне веднъж в живота си да видиш един хубав зелен камък, но не го видя. Дявол да го вземе, седях си понякога, когато си нямах работа и си казвах: „Има ли, или няма ад?". Но когато получих вчера писмото ти, си рекох: „Сигурно трябва да има ад за някои писарушки!".
Дали е бил прав Зорбас? Има ли ад за писарушките?
Любими мой, любими мой... трезвият, студен глас на разума ти ли ме отхвърля сега или сърцето ти, в което няма място за любов?
Писмо 33
Командирът и русалката
Нека никой не се съмнява, че след демонстрацията на висш пилотаж по боравене с хладно оръжие, Яна Шарана вече не е между живите. И ако историята продължава нататък, го дължим на нейния поруган призрак, който лее сълзи в тоалетната или вечер в тъмното, а през останалото време се прави на истинската Яна.