Ако трябваше в този момент да й стъкмя надгробна плоча, вместо неин портрет щях да сложа снимка на опулен шаран с обърнат корем, а вместо име и дати щях да изпиша следната епитафия: „Шараните умират, но любовта им остава."
Моят рибешки мозък започва да проумява, че вероятно няма начин да запазим хем шараните живи, хем любовта им цяла. И че ако тази пуста любов не ще да мре, трябва да намерим начин да я убием, защото... каква полза от нея? Какъв е смисълът да обичаш рибаря, приятеля на рибаря, съпругата му, съпругата на приятеля... Примерната домакиня ще разцелува завърналия се от (рибо)лов съпруг, ще запретне ръкави, ще изкорми шаранчето, ще изхвърли вътрешностите, ще остърже люспичките с най-големия кухненски нож, ще го нареже отривисто и ще го метне в цвърчащата мазнина. Не! Категорично НЕ! Светът няма нужда от любов, която свършва в тигана!
Решавам, че ще прекъсна връзката си с този студен, неблагодарен, несексуален, нежелаещ_да_бъде_нежен_и_да_говори_с_мен, а отгоре на всичко и женен любовник. Сигурна съм, че разбирате възмущението ми - разбирате, че чашата и на най-търпеливата и отдадена жена на този свят в един момент достига точката на преливане, на кипене, на взрив, анихилация и смърт. И същата тази жена разбира, че е време да каже: „Край, стига вече!" Само че нещата не са толкова лесни, когато въпросната жена е едновременно и командирът, и армията. Командирът казва: „Край!" но армията е разпиляна и почти избита след последния удар в тила. Тъжна гледка е тази армия... Нужно е време за мотивация, подготовка, въоръжение, тренировки, стратегия и още куп неща. Командирът разучава терена, отбелязва наличието на редица стръмни (но не и задължително непреодолими) препятствия. На първо място това е любовта. Как да обсадим и да отстраним човека, когото все още обичаме? Това може да е любов по инерция, може да е любов or глупост, може да е и онази висша форма на безусловна любов, която можете да изпитате много по-лесно към целокупния китайски народ, отколкото към едно човешко същество, or което очаквате добра дума, прегръдка и топлина. За да мотивира армията, командирът припомня на покрусените си войници приказката за малката русалка, как тя е могла да спаси себе си като прониже неблагодарния принц, но не то е направила и се превърнала в пяна, а после се възнесла като пара.
Това достойна постъпка ли е? - пита Командирът. Никой не отговаря, защото това, разбира се, е риторичен въпрос. Принцът да не е гламав, та да не може да прочете в очите на русалката предаността и любовта й?! Може, може, но не иска, защото любовта е тежък камък, отговорност и таралеж в гащите! А ние с вас, войници мои, ще превърнем любовта в кама и ще пронижем принца право в малодушното му сърце. Само така ще променим приказката в наша полза. Само така ще вземем живота си в ръце, вместо да го жертваме! И в името на какво, питам аз, да жертваме живота си? В името на един неблагодарен принц, в името на любов, от която никой няма нужда? Ако ще е само да даваме пример на света колко висша форма на любов може да съществува - Андерсен вече е дал достатъчно примери. Ние не сме длъжни да разиграваме същия сценарий! Ние сме свободни да ковем сами съдбата си! Точно така! Свободни сме! Долу оковите на любовта!
И продължава Командирът - окрилен, опиянен от правотата на собствените си думи:
Русалките по дефиниция са морски същества без крака, с рибя опашка. Но в този свят, ах, в този мъжки, мъжки свят, на кого са притрябвали жени без крака?! И затова ли русалките жертват гласовете си, затова ли търпят болката, за да се окаже, че и краката са проблем?! За да се окаже, че жертвите и болката са били напразни?! И ние ще позволим ли това? Не! НИКОГА вече! Долу оковите на любовта! Да живее свободата!
Армията реагира вяло на тези прочувствени речи. Събира сили, настървява се, но й липсва боен дух, трябва й хъс. Нужно й е повече време, за да намрази достатъчно, за да почувства сила да вдигне въпросната кама, да почувства увереност, че няма като малката русалка да трепне в последния момент и да се пренесе в небитието.
Междувременно Яна съобщава на всичките си приятели (включително и на психотерапевта си), че вече е готова да разкара неблагодарника - малка, но хитра гаранция за успеха на мисията. Когато обявиш публично намеренията си, вече няма връщане назад. Казана дума - хвърлен камък! На Яна тепърва й предстои да разбере, че има различни видове камъни - някои образуват плахи концентрични кръгове, когато цопнат във водата, други предизвикват водни изригвания - като внезапно отприщили се гейзери, които по пътя нагоре успяват да опръскат и някои случайни минувачи.