В промеждутъците дори се питам за какво ми е той, щом мога да живея три, четири, пет дни без да споделя нищо с него, без той да ме потърси. Не настоявам за нищо, не се натрапвам, оставила съм го да изживее еуфорията от раждането на сина му. Макар да знам от опит, че едно дете не само няма силата да върне щастието в брака, ами напротив - може да усложни още повече обстановката в брачната „опозиция". Но всеки има право да изживее своя звезден миг щастие, нали?
Петият ден. Аз вече съм крайно нуждаеща се, но стискам зъби. Засичаме се случайно на асансьора. По-скоро внезапно се засичаме. Той пита как съм. Не съм много добре. Пак казвам истината. Така и не се научих да не повтарям грешките си! Иска да знае какво ми е. Отказвам да споделя - благодаря, но ще се справя сама. Прекалено пресни са ми раните, та да рискувам да получа нови. Припомням си (наум, за да не го засегна) един мой момент на слабост, от самото начало на връзката ни. Той дойде със заявена готовност да ме изслуша, да ми помогне, а когато започнах своя разказ и пролях няколко сълзи... тогава той свали ръцете ми от раменете си, отдалечи ме от себе си и дръпна тържествена реч: как вярва, че съм много силна и ще се справя с всичко и колко се възхищава на това, че съм силна, и как той не обичал слаби жени. Тогава все още допусках, че ме обича, сега вече нито се надявам, нито вярвам, че това е така.
Той настоява да споделя, моли ме - как да ми помогнел, ако не споделя! Ами прав е, но аз май предпочитам да не търся това, от което се нуждая, там, където знам, че няма да го намеря.
Внезапно... той предлага да ме закара до вкъщи. Мил и кавалерски жест, който толкова отдавна не се беше случвал, че за миг неговата възродила се загриженост напълно ме обезоръжава. Казвам си: „Яна, не се дръж като дърво, човекът наистина може да е притеснен за теб и да иска да ти помогне". Яна е разбрано момиче, тъй че сядам в колата и започвам да разказвам. Случката, разбира се, е още жива в съзнанието ми - онзи поглед, от който струи черна омраза към разведените жени, онова вледеняващо чувство на уязвимост. Внезапно сълзите ми преодоляват бариерата на думите. И думи и сълзи рукват в тишината на колата, където мога да споделя болката си, където, освен гласа и хлипането ми, се чува единствено звукът на мотора. Залива ме облекчение от усещането, че имам някой до себе си някой, на когото му пука за мен. Някой, който да ме изслуша, да ми отдели време, някой който да ми предостави местенце в душата си и тишина, в която да излея болката си.
Внезапно... той ме прекъсва: „Спри, спри, спри!" Глас на властен хипнотизатор, който не търпи неподчинение. И думите ми секват, и плачът ми секва, а онази вълшебна, лечебна тишина, която ме водеше към моето спасение, започва да се пълни с неговите равни, като изплюти от безразличен метроном думи: той просто не разбира защо се разстройвам заради толкова незначителна случка, не е нужно в такива дреболии да влагам толкова чувства, че чак да плача и това моето са глупости. Ясно... Значи да съм наранена е дреболия? Нуждата ми oт разбиране и от закрила е дреболия? Е, като е дреболия, защо не вземе да ми ги даде поне веднъж? Поне сега? Стоварва ме пред блока като багаж. Дори не ме докосва. Усещам, че няма търпение да сляза от колата и да го оставя насаме със студенината и „щастието" му.
Имам сатурнов транзит през пети дом - домът на сърцето и любовта. Като астролог-теоретик знам:
Нормално е да чувствам студенина.
Нормално е да се чувствам необичана.
Нормално е да се влюбя в студен, необичащ сатурнианец.
Астрологията ми дава обяснение за всичко, което ми се случва. На практика това обяснение не ми помага. Студенината, която чувствам е с магнитуд на ледникова епоха. А липсата на любов е преживяване за вечност. Не можеше ли поне сега да ми даде мъничко, мъничко, мьььничко няколко минути само - разбиране? Не можеше ли поне едно мъничко, мъничко, мъъъ- ничко - по ръката само - докосване? Сатурн обича да казва: „Не".
Плача. Нещо в мен се чупи отново. Отчаяна съм. С потеглянето на колата нишката на моето спасение се опъва и заплашва да се скъса. Непоносимо е. Затова набирам мобилния му телефон. Питам го защо е настоявал да споделям, след като не е имал желание или намерение дори да ме изслуша. Не знаел защо постъпва така. Напомням му, че аз самата съм настоявала да не говорим за това, а сега се чувствам още по-зле. Той смята, че проблемът си е в мен. Просто очакванията ми били много големи. Ама разбира се, как не се сетих по-рано, че проблемът е в мене!