Не спирам да плача. И разни неща, които вече дори не мога да назова, продължават да се чупят в мен. Внезапно. Но толкова предвидимо и логично.
Успокоение за астролога, което може да се ползва и от неастролози:
При транзити на Сатурн се чупят неща. Но само нещата, които не са здрави и стабилни.
При транзити на Сатурн няма внезапни неща. „Внезапно" е запазена марка на Уран и на затъмненията. Има закономерни, логични и полезни неща. Полезното не винаги е приятно.
При транзити на Сатурн - Големият страж, Господарят на кармата, страховитият Господар на времето, последната видима планета, суровият учител - точно тогава научаваме най- важните си житейски уроци.
Предупреждение на Яна Шарана:
Ако не искате Сатурн да ви върне на поправителен - учете си уроците, докато е време. После само ще изглеждате още по-големи глупаци, като занареждате, че са ви изпитали внезапно.
Ако не искате да ви убия на място, не ми обяснявайте, че това, което ми се случва, е всъщност един изключително полезен за мен урок. Предпочитам сама да стигна до този извод.
А дотогава... някой може ли да ме прегърне?
Писмо 37
Театрално
Има ли любовният спектакъл последно действие?
Кога се случва то? Някой може ли да го предвиди? Някой знае ли кога ще падне завесата? Какво се случва след това? Някой почиства ли сцената? Разглобява ли декорите7 С това ли свършва всичко? С една паднала завеса? Какво става с любовта след това? Изчезва ли oт живота ни като прокудено куче? В съседния квартал ли отива или умира от глад? Връзват ли я на каишка, кастрират ли я? Слагат ли й намордник, за да не лае? Какво става с любовта след последното действие? А ако не е готова да умре? Има ли място, където могат да я екзекутират? После бди ли някой над агонията й, докато сгърчената линия на монитора стане права? Може ли любовта да се преобрази в избледнял спомен, погребан между картонените страници на албум, който никой повече няма да разтвори? Може ли любовта да не боли?
Кафене. Маса в дъното. Той вече ме чака. Изминали са само два дни от катастрофалното петъчно „споделяне". Поканил ме е на кафе, „за да говорим" - винаги го прави, след като е „съгрешил”, но обикновено не говорим. Не и за това, което ни е довело на тази маса в това кафене. Понякога се опитвам да подхвана разговор, но само при вида на потрепващата му от вълнение долна устна, моментално изстрелвам спасителните ракети с надпис „Спокойно, всичко е наред, не се притеснявай, аз те разбирам". Днес обаче нямам никакво намерение да казвам такива неща. Днес този, който има нужда от спасение и успокоение, съм аз.
Сядам до него. Мълча. Оставям го той да започне разговора.
- Яна, аз самият не харесвам начина, по който се държа с теб. Ти не заслужаваш това.
…. …. ….
- И не искам да го правя.
…. …. ….
- Затова ти имаш право да прекъснеш тази връзка.
- !!!???»+?»%??:%»=/://
Нека тази ключова фраза „ТИ ИМАШ ПРАВО" не ви подвежда. Това не е триумф на свободната воля. Това не е предложение за избор. Той отдавна вече беше решил да сложи край на връзката ни, но искаше аз да взема решението вместо него. Така в неговия сценарий всичко щеше да е чисто и лесно, той - добър и сух, а аз - вероятно възхитена от благородството му.
НО. Това НЕ Е моето последно действие. Аз не съм готова за него. И отказвам. Само миг преди да разбера, че всъщност нямам избор. Той не бил готов за такава връзка. По-важно е той за какво не е готов. Изглежда като дете, което е счупило любимия ви будилник, а след това е насмело чарковете под кревата с надежда мама да не се кара, като ги открие. Защото ТЯ е една великодушна, силна, любяща МАМА, която винаги позволява на синчето си да се измъкне с опазено достойнство от собствените си каши. Само дето това НЕ Е моето действие. И НЕ Е моята роля! Аз не съм МАМА. Не и на него. Не съм Луната, Венера съм! Той трябваше да ме желае, да ме копнее, да ме люби. НЕ да ме захвърля разглобена в най-тъмното ъгълче.
Чувствам се в капан - на ТАЗИ СЦЕНА, на ТАЗИ МАСА, в ТОВА КАФЕНЕ. Не мога да крещя, не мога да моля, не мога да плача - бих привлякла твърде много заинтригувани погледи от случайната публика наоколо. А и не е в мой стил. Има жени, които с тропане на крак, хленчене и капризи въртят мъжете на шиш, на пръста си (или на халката на пръста си). Аз не съм такава жена. Аз съм друга, различна - жена, която понякога остава без думи и без сълзи. Колко ли безболезнени секунди могат да имат очите, лишени от спасителното було на клепачите? Клепачите са завесите на очите. Спускат се и се вдигат. И ние не знаем нито кога, нито коя ръка милостиво ще ги спусне след нашето наистина последно действие? Моите клепачи няма да се спуснат. Не и сега. Това би означавало да призная, че действието е последно. Доброволно да го призная. Очите ми вече болят от сухота. От сухотата в сърцето ти, любими, от сухотата в ръцете ти... Но аз не съм готова да спусна завесите, не мога да позволя това действие да е последно.