Любовта е меката сърцевина на Рачетата, сърцето на Скорпионите, костният мозък на Рибите. Страданието е обвивката, която ги пази от бездната. А страстта... Страст и любов са думи, които сме свикнали да виждаме една до друга - като стръвта и куката. Някои дори поставят знак за равенство помежду им: страст = любов и обратното любов = страст. Но това е грешка, една културна делюзия. Истинската синонимна двойка са страст и страдание. Етимологичният произход на думата passion (в превод от английски - страст), лежи в латинското passus с корен pati, patlor, което означава просто „страдам”. За пръв път тази дума е била използвана в далечния II век, за да опише страданията на Исус, познати ни като Страстите Христови. Следователно лингвистиката има последната дума и тя е:
страст = страдание
Плувам обратно на течението, което означава:
че страдам,
че съм се отправила към бездната,
че се опитвам да плувам срещу собствените си чувства,
че се опитвам да се откажа от сърцето си, от меката, туптяща сърцевина.
Аз го обичам, но трябва да отплувам от любовта.
Моето самоуважение го изисква. Да бъда унижавана толкова пъти и да продължавам да обичам - не кого да е, а унижителя си. Онзи, дето ме хвана на въдицата, разпра ми гърлото и после ме захвърли да се оправям сама. Защото съм силна.
Водата е стихия. Природна стихия. И се подчинява на природните закони. Тя идва от някъде, протича през нас и отива към някого. И си тече:
независимо, че Той или Тя не са подходящи „обекти",
независимо, че Той или Тя не ни обичат.
независимо, че Той или Тя не искат и да знаят какво става в душите ни.
Да обичаш своя мъчител - звучи като корона на Христовото учение, но нещата не са толкова прости. В случая съвсем не става дума за благородство и извисяване на духа. Става дума за унизена душа, за птица, която е принудена да лази по корем, да гълта пръст, да напряга до пръсване гръкляна си от болката в прекършените крила. Но да не спира да се опитва да излети, макар да осъзнава, че всеки опит ще й донесе още по-непоносима болка. Птица, която трябва да избира между болка и болка, между смърт и смърт, а не и между небе и земя.
Аз искам просто да се откажа от любовта към него. Искам да спра да го обичам. Искам да спра водната стихия. Сигурно е грях, но обяснете го на птицата, която нима избор. Обяснете го на шарана с раздраното гърло. Обяснете го на русалката с ножа в ръка.
Изправям се срещу течението. Опитвам се да го удържа. Прегръщам Водата, казвам й:
• Спри! Моля те! Тази посока е забранена! Там е пустош!
• Аз съм Вода, ще напоя пустошта.
• Да, но там никой не те желае.
• Не съм аз тази, която е измислила законите на гравитацията. Това е моята посока.
• Да, но...
• Ти за каква се мислиш? Дръпни се от пътя ми!
• Аз ли? Аз съм... Силната жена.
• И защо смяташ, че като си силна жена, си по-силна от мен, Водната стихия?
• Защото ако не те спра... сигурно ще ме погубиш. Защото не искам да отивам там, където ме влечеш?
• Ти не можеш да ме спреш, ако не се дръпнеш от пътя ми, наистина мога да те убия. Не съм аз тази, която е измислила законите на гравитацията.
Вие можете ли да удържите стихия? Аз не успях.
Това се случи в автобуса. Е, определено не бях готова да бъда пометена от водната стихия (тоест чувствата) в автобуса. Пътувах към офиса - онзи офис, в който беше и той. Той, който първо беше обект ма интерес, после стана женен любовник, след това се превърна в доблестен мъж, но по силата на някаква зла магия си оставаше същия - същият равен глас, същата скована походка, същата формална усмивка, същите любими очи, същите любими устни... Подрусвах се в автобуса заедно с куп други умислени граждани, стоях си с високо вдигната глава, уверена, че силата ми не ме е напуснала, и си представях как сега ще го сразя с безразличието и непоколебимостта си. И точно тогава... водната стихия мина през мен, смля ме за някакви си части от секундата. Изпитах огромна, нечовешка любов и едновременно с това огромен, божествен гняв. Прониза ме електричество, в мозъка ми нахлу кръв, а заедно с нея и водовъртеж от мисли, от паника, от ужас. Аз. Но „аз" го нямаше, имаше само стихия. Забързана към офиса, за да излее справедливия си гняв върху подлеца, унижил и гнусливо захвърлил с пинсета (за да не си изцапа сухите ръце) любовта на Яна в канавката. А тя, милата, като едно храбро оловно войниче, беше оцеляла, беше се вляла някак си в тази полетяла стихия и бързаше - да я излее върху този, за когото бе предназначена. Яна нямаше никаква власт върху законите на гравитацията.