В офиса. Там ме чака официален имейл - той щял да отсъства. Няколко дни. Със сигурност причината за отсъствието не е траур по раздялата ни. Късно е, любими/ И водната стихия се излива в един друг имейл, от който Яна няма спомени. Учудвам се, че клавиатурата е оцеляла след яростните удари по нея. Предполагам, че основното послание е било: „Ще унищожа и себе си, но и тебе", и той се уплаши! Та кой ли не би се уплашил от Нейно Величество Водната Стихия. И само два часа по-късно ме чакаше в една отдалечена от офиса пицария. Скован, сломен, с насълзени очи - жал да ти стане. Хвана ръката ми и я държа два часа - два мъчителни за него часа, в които беше принуден да изслуша моята любовно-сатирично-драматично- копнежно-отчаяно-умоляваща тирада.
Знаел, разбирал, но не можел.
Аз плача.
Знаел, разбирал, но не можел.
Имам още нужда от теб.
Знаел, разбирал, но не можел.
Ама ние сме щели да се виждаме, да излизаме и да говорим. Моля те, не ме карай да се чувствам като компаньонка. Моля те, не ме карай да се държа като безполово същество. Моля те, не ме оставяй сега, не мога да се справя. В момента съм слаба.
Знаел, разбирал, но не можел.
Аз плача.
Той се възхищава колко съм силна.
Нали ти ми каза, че имам право сама да взема решение да прекратя връзката. Не искам да я прекратявам сега.
Знаел, разбирал, но не можел.
Не знам какво да направя. Страх ме е, че няма да се справя. Ще ми се пръсне главата. Ще ми се пръсне сърцето. Боже, колко боли!
Знаел, разбирал, но не можел.
Проронва няколко сълзи.
Става ми жал.
Когато вървях насам, си мислех, че си ми враг, че те мразя. Сега съм благодарна за тези сълзи. И знам, че не те мразя, обичам те. Но трябва да се махна от офиса. Да напусна. Защото ако те виждам всеки ден, няма да мога да се справя. Ако те виждам, знаейки, че няма да ме прегърнеш, няма да бъдеш с мен... ще ми се иска да умра, защото ще те проклинам. Всеки път. И теб, и себе си.
И той ме обича. Да не бързам да си тръгвам. Също така знаел, разбирал, но не можел.
Сълзите му. Те са толкова ценни, както са били ценни и случайно изречените думи, като например - мон шери (два пъти за една година). Той плаче и аз го разбирам. Разбирам го, задето „знае, разбира и не може". Тръгвам си някак умиротворена. Гледам го как се отдалечава, като един дървен Пинокио, уплашен, че всички ще видят как му е пораснал носът - насечени крачки, ръце, които се движат сякаш не са негови, прегърбен, сломен... Обичам го.
Само две пресечки по-надолу яростта ме връхлита отново, с двойна сила: „Той плачеше за себе си, Яна, той не плаче за тебе! Не само, че никога повече няма да те прегърне, той никога няма да заплаче за тебе!"
Как да се справя? Как да оцелея? Как да спра тази водна стихия? Как? Как да избера между болка и болка? Искам любов! Хрумва ми, че Нейно Величество Водната Стихия се подчинява не само на гравитацията, а и на човека, който е еволюирал благодарение на палеца си - който е стигнал до там, че да познава и да използва законите на гравитацията, човекът, който умее да строи язовирни стени и да укротява разбеснялата се вода. Значи не съм напълно загубена. Имам шанс да успея.
Бездна.
Писмо 42
Купувам си билет за друга приказка
Загубих го. Загубих гласа си. Просто ей така - без никакви други симптоми. Събуждам се, а него го няма. Чакам, чакам не се появява. Опитвам с.е да говоря, а не излиза никакъв звук. Напрягам всички сили и гласните ми струни произвеждат нещо средно между скърцане и грачене. Така се случва с русалките, които се превръщат в обикновени жени или с обикновените жени, които са попаднали по невнимание в приказка за русалки. Опитвам се да приема, че това е краят на моята любов. След този край аз не се превръщам в морска пяна, а после в пара (и слава богу, инак децата ми щяха да останат сирачета). Аз съм си същата, но без глас. Сега дори да искам, не мога да му кажа нищо повече. Искам да не искам. Искам да нямам какво да му кажа. Искам да ме няма. Хрумва ми, че искам някой да ме спаси, но бързо изоставям идеята, тъй като осъзнавам нереалистичността й. Като минимум трябва да се преместя в някоя съседна приказка, тъй като в сегашната принцовете изоставят русалките, за да се оженят за обикновени принцеси. Или пък вече са си женени.
Само дето смяната на приказки е нещо изключително трудно, не е като да се прехвърлиш от един влак в друг. Има си правила. Има си определени моменти, в които се отварят вратите между приказките. И тъй като чакането не е най-любимото ми занимание, решавам да се пробвам.