Той ме пуска, очите му се смеят. Съвсем не прилича на обезкуражен, въпреки речта ми. Повежда ме за ръка към такситата и казва: „Аз, Яна, съм беглец. Беглец от закона. Съди ме държавният департамент на САЩ, защото отвлякох сина си". Ахааа, ето каква била работата, значи... Гениалните мъже са много далеч от нормалните мъже, ама защо все на мен ми се лепят такива... неподходящи (да не казвам ненормални). Надявам се терапията ми да даде резултат някой ден, но Вавилонеца... определено няма шанс. Дано го разбере навреме. Изпраща ме до таксито, взима номера на мобилния ми телефон. Аз се качвам с целия си антураж от „не"-та и потеглям.
На следващия ден. Събираме се с колегите за съботните лекции по астрология. Използвам случая да изразя възмущението си от поведението на Вавилонеца. Предупреждавам ги, че няма смисъл да го оправдават с Луната му в Овен - и моята е там. Питам все пак що за човек е - те го познават повече. Ако е сваляч и женкар, повече никакви излизания с него! Съжалявам! Те ме успокояват - не бил такъв, съвсем лично трябвало да приема отношението му. Леко се успокоявам. Може би той наистина ме харесва. Два часа по-късно звъни, пита дали съм там. Щял да дойде. Идва. Сяда мълчалив в едното крайче на масата. Наблюдава ме - неподвижно, ненатрапчиво, кротко, но ... има нещо диво в погледа му. Изнасям се в съседната стая. Той също. Продължава да ме наблюдава. Струва ми се, че трепва леко, когато минавам покрай него. Струва ми се, че се вълнува. Странно е това усещане. 47-годишен да се вълнува от моето присъствие. Не ми се беше случвало. Но и досега не съм познавала 47-годишни мъже, които танцуват салса, ходят да се напиват, когато прекалят с интелектуалните си занимания (с цел да се принизят или приземят). Не съм познавала 47-годишни мъже, които превеждат древни текстове от латински и плочки от акадски, спорят с професори, издават книги или пишат астрологичен софтуер...
Но в мен нищо не трепва. Тялото ми е сковано, страстта се е оттекла от мен, както вълната се оттича от скалата. Душата ми е изровена пустош. Вавилонецо, твоята богиня на любовта - Ищар - е в Долния свят. Там, откъдето няма връщане назад. Във владенията на мрачната Ерешкигал. В Ада. И земята, по която двамата с теб танцувахме, Вавилонецо, все още очаква нейното спасение. Чак тогава жената в мен ще може да целуне някой мъж със страстта на богиня.
Писмо 44
Морето през май
Във Варна съм. Не заради Вавилонеца. За астрологичната конференция, в която участвам с лекцията ми за 12-ти дом. Морето през май е вълшебно обещание за всичко, което предстои. Пясъкът все още е влажен, а водата - студена. Но по плажа вече се мяркат позастаряващи гларуси с миналогодишен тен. Във водата влизат момичета със запретнати поли, стиснали сандалите си в ръка, заливат се една друга със солени пръски и къдрав кикот. После излизат жени - миниатюрни Венери, с прилепнали по телата си мокри дрехи. А във водните струи, които се стичат по бедрата, по ръцете и по лицата им, са се спотаили всички женски тайнства и очакват да се сбъднат обещанията. Пясъкът все още е влажен, водата - все още студена, а плътта е по-малко от пясъка. Морето през май е вълшебно обещание.
И аз съм при морето. До откриването на конференцията има два дни и аз ги използвам, за да видя света по различен начин. „Заставаш ето така!" - нарежда Перличка и заема стоика на четири крака с гръб към морето. Аз повтарям послушно след нея. „После опираш главата на земята и гледаш между краката си. Морето става земя, а пясъкът - небе. Струва си да се види света по този начин”. Определено си струва! При това се оказва изумително просто да преобърнеш местата на земята и небето, да наблюдаваш как стъпалата на хората пристъпват по небесния свод, а главите им, побрали върховното достижение на милионите години еволюция, се губят някъде в недрата на небитието. Застанали така на плажа представляваме доста любопитна гледка за случайно минаващите люде, но нашата обърната гледка към света е далеч по-любопитна, затова продължаваме съзерцанието си.
Перличка е уникална. Затова я наричаме така. Само тя може да измисли подобна дивотия. Само тя може да ме накара да се усъмня дали това е бяло или черно, опако или лице, умно или глупаво. По отношение на правилните и неправилните неща ситуацията е горе-долу следната: няма нищо правилно, всичко е погрешно, но е толкова човешко да грешиш и толкова божествено да не го забелязваш. Способна е да бълва змии и гущери, но от време на време от устата й капят и истински бисери. Перличка е единственото човешко същество, което ми помогна да се освободя от най-тежкия ми проблем - очакванията.