Писмо 45
Златните пантофки
На другата сутрин. След дългото изпращане на Вавилонеца едвам дочаквам Перличка да се събуди и я понасям по магазините. Обзета съм от внезапно, но изключително силно, натрапчиво желание да си купя златни сандали по случай конференцията. И нямам търпение да й разкажа за него, надявайки се на някоя нова, ценна мъдрост, която да разсее малко мрака в душата ми.
- Аз вече наистина не знам какво искам. - откровено признавам съмненията си. - Оплаквам се, че мъжете, които ми разбиват сърцето, са незрели, инфантилни и не знаят какво искат. Или поне не искат мен. А сега ето ти един, който се държи като мъж. Знае какво иска. Иска мен. А аз не се трогвам. Кажи ми това нормално ли е?
- Аз пък не разбирам какво ти пречи да го пробваш. - ужилва се Перличка. - Как иначе ще разбереш дали наистина ти харесва?
- Ами ето, в това ми е проблемът. Не мога просто така да пробвам мъже като златни сандалки. Ако го искам, ще пробвам, ако не го искам, нямам шансове. Нито пък той.
- А, ти не си мисли, че само в това ти е проблемът. И други има.
- Сигурна съм. Освен това той е мюсюлманин. От няколко години.
- Хм, това вече ме притеснява. Мюсюлманите искат да притежават. Ако те получи, ще си имаш роб... ако това те успокоява. Но пък ще трябва да си само негова.
Замислям се. Не знаех, че Перличка има такива наблюдения върху мюсюлманите. Аз май нямам нищо против да бъда притежавана. Притежание, желание, обич - започват да ми се сливат като понятия... Май пак ще оплета конците.
- Ама сега какво да правя? - питам безпомощно.
- Ако не знаеш какво да правиш, по-добре не прави нищо.
- Точно така. Нищо няма да правя! Отдъхнах си! Освен това е толкова по-възрастен, пък аз съм била само с мои връстници или по-млади от мен. Ще взема да получа внезапен трансгенерационен шок и какво ще ме правиш после?
- Все ще измисля какво да те правя. - успокоява ме Перличка. - А трябва ли задължително сандалките да са златни?
- Абсолютно задължително! Имам прогресивна Луна в Лъв и всичко златно ме привлича. Аз съм кралица, Перличке, само дето короната ми я няма.
- Е, тогава значи нямам избор.
За щастие на Перличка успявам да се сдобия с мечтаните сандалки в следващите тридесет минути. С голям камък от всяка страна и златни каишки през глезените. Чувствам се щастлива и доволна от живота. За какво ми е мъж, като мога сама да си купя златни пантофки? Мога сама да си измислям приказки. Доволна съм, че не ми липсва неблагодарния женен любовник. Доволна съм, че не се чувствам изкушена да се хвърля в обятията на първия пожелал ме след преживения катаклизъм.
Когато Ищар тръгва да се изкачва към горния свят, на първата порта й връзват препаската, а на втората - гривните за краката и ръцете. Ето, аз се сдобих със златни украшения за краката. Вече губя усещането за Ада, то е заменено от усещането за изкачване нагоре. Към светлината на слънцето. И слънцето е златно. Слънцето управлява знака на сърцето - Лъв. Сърцето ми вече е цяло...
Изтягам се на плажа и затварям очи. Вече съм почти задрямала, когато телефонът звъни. Вавилонеца е. Кани ме в дома си, за да ме запознае със сина си. Този път казвам: „Да".
Безопасно е.
Писмо 46
Молитвата на Йов
Вавилонеца ме чака пред пощата. С ръце в джобовете на дънките. Непроницаем е - или е прекалено сериозен, или притеснен от нещо. Повежда ме към дома си, но този път се държи прилично - тоест не посяга да ме прегръща при всеки удобен случай.
Първо се качваме на покрива на кооперацията за да ми покаже откъде наблюдава хелиакалните5 изгреви и залези на звездите и планетите. Казвам му, че знам какво е хелиакален изгрев, но не мога да разбера дали той е впечатлен от компетентността ми - прекалено е непроницаем. Колко ли нощи е прекарал тук - само той и звездите. Романтично. А може би самотно? В момента няма звезди, но се вижда морето, покривите, щръкналите по тях антени, шарените гирлянди пране по балконите. Чувствам се малко на тръни. Съвсем сами двамата на покрива, а на мен ми омръзна да повтарям: „Не!" Дори малко дете щеше да ме разбере. Ала притесненията ми са напразни. Той не ме докосва. Докосва въздуха на милиметри от талията и гърба ми. Колко атома има в тези милиметри? Движенията на ръцете му не са случайни, нито плахи. Така се движат ръцете на скулптор, който се опитва да почувства формата, скрита в камъка. Чувствам се красива. Струва ми се, че той е самотен. Жал ми е, аз знам какво е самота, но не мога да бъда с някого само от жал, че е като мен.