- Самотен ли си? - питам.
- Не, тук не. Тук имам приятели. Но в Америка, тази ужасна страна - там съм се чувствал много самотен. И много отчаян.
- Аз пък се чувствам самотна. Въпреки че имам приятели. А не те ли е страх?
- От какво да ме е страх?
- Ами от връзките. И ти имаш два брака, и двата са се провалили. Ами ако започнеш отначало и всичко се провали отново? - моят изследователски дух иска всичко да разбере.
- Никак не ме е страх. И какво, ако се провали?
- Как какво? Пак ще боли.
- И какво от това?
- Не знам, мен ме е страх.
- От какво те е страх, Яна? - за първи път днес Вавилонеца се усмихва.
- Да не ме изоставят пак.
- И кой те е изоставил?
- Бащата на втория ми син. Аз взех решението, но всъщност той ме беше изоставил вече. Емоционално. Заради друга жена. А след това аз се опитах да имам пак някаква връзка...
- И какво стана?
- Ами влюбих се в женен мъж, който също ме изостави. Точно след като му се роди дете. Отхвърли ме сексуално. Искаше само да си говори с мене. Само дето нямаше за какво. После се появи и един друг, но той се оказа гей. И той ме отхвърли сексуално, и той искаше само да си говори с мен. Нали ти казах, че имам проблеми във връзките и затова ходя на терапия.
- А ти била ли си с тях?
- Да.
- Ама правили ли сте секс? - неговият изследователски дух определено може да се мери с моя.
- Да.
- Колко пъти?
- С женения - много пъти. С гея - два.
- Яна, тези мъже са истински глупаци! Мога да те уверя, че аз ще искам да правя секс с теб много повече от два пъти.
Напушва ме смях. Хем е толкова по-възрастен от мен, хем в него има нещо детско. И на фона на детското в него аз приличам на древна крепост, някаква праисторическа реликва, между чиито стени дори смехът е неуместен.
Слизаме в апартамента му. Oт кухнята вляво се чува тракане на съдове. От стаята пред нас - пукотевица от анимационно филмче. Четиригодишният син на Вавилонеца надниква любопитно иззад вратата и като малко, навито на пружинка войниче се шмугва зад гърба на баща си. И аз имам четиригодишен син, познати са ми тези военни маневри, предприемани по време на чужди нашествия. Подавам му шоколадово яйце. Той го грабва и изчезва заедно с трофея да си догледа филмчето. А Вавилонеца ме повежда към малката стаичка в дъното. Там има претъпкана с книги библиотека и бюро, също отрупано с книги, измежду които се подава екрана на лаптоп. Пред бюрото има един-единствен стол. Вавилонеца стои прав и от него се излъчва някаква особена тържественост. Все едно ме е въвел в храма на своя ум, на своята астрология, на своя свят. Сядам на единствения стоя с подобаваща на кралица грация, а той сякаш се покланя с почитание, докато прибутва стола под краката ми.
Ето ме. Седя на стола, на който всеки ден часове наред седи един гениален астролог. И пише. Превежда от акадски, латински и разни други езици, за които дори не съм чувала. Нито е необходимо. Сега аз съм кралска особа на посещение при Звездоброеца. Оглеждам се. Вляво има малко прозорче, късче небе. Дали гледа към небето, когато пише? Или когато пише, и небето изчезва? Той ми показва копия на плочките, които превежда в момента, показва ми пожълтелите страници на речниците, които ползва. Показва ми дипломата си от Медицинската академия. Практикуващ астролог, непрактикуващ медик. Този човек е един парадокс.
Внезапно в стаичката нахлува синът му и се покатерва върху коленете ми. Усмихваме се един на друг. Говорим си, а баща му явно предпочита да помълчи. Стои като страж зад гърба ми и ни наблюдава. Как разлистваме поомачканите детски списания, как се гъделичкаме, как почти го прегръщам, докато той се опитва да напъха главата си в кошчето за хартия...
Вавилонеца тържествено стоварва на бюрото пред мен картина.
- Това е разпятието на Сатаната. Аз съм я рисувал.
Практикуващ астролог, непрактикуващ медик и художник... Докато се взирам в слетите тела на мъж и жена с разперени на кръст ръце, извили мъчително вратове към червеното огнено кълбо над тях, Вавилонеца поставя пред мен втора картина.
- А това е молитвата на Йов.
В този миг времето спря. Гръм ме порази, прониза ме стрела - много дълбоко и много внезапно. Много ураново. Картината.
Плътно, тежко синьо небе. На фона му лице на мъж - черно, уморено, напукано, извърнато към бялата светлина, която се стича от противоположния ъгъл. От напуканите устни на мъжа се отронва ефирно, полупрозрачно очертание, едно загатнато обещание за гълъб. С разперени криле и изопната шия, полетял към бялата светлина там горе... Към светлината, в която са вперени очите на мъжа...