Аз не знам кой е Йов, Вавилонецо, но знам кой си ти. Видях душата ти. И я разпознах. Ти си древният, умореният, пресъхнал от жажда мъж. Ти си този, който се моли. За детето, което сега държа в ръцете си. Аз те познах. Заболя ме. Древната жена в мен трепна и от това ме заболя. Нейното трепване предизвика земетръс в душата ми. Разместиха се пластовете на времето. Била съм с теб. И пак ще бъда.
А ти позна ли ме?
Писмо 47
Завръщането на Ищар
Първият ден на конференцията ще завърши с лекция на Главния звездоброец - Вавилонеца. Ще ни показва как древните вавилонски жреци са наблюдавали небето. Тъй като е гениален и специален, пристига малко преди часа за лекцията. Почти ме отвлича, за да ми покаже наетия лично за него апартамент. Радва се като малко дете, което никога не е виждало света от 13-тия етаж. Прегръща ме и ме целува. Този път не казвам: „Не!". Не казвам нищо. Стоя като камък, който чака своя скулптор да усети душата му. Чувствам се добре в ръцете му.
Виж колко хубава спалня имам! - казва той.
Прекрасна е. Но Звездоброеца има лекция след десет минути.
Звездоброеца може да закъснее за лекцията.
Не, не може да закъснее! - категорична съм аз.
И така, отиваме на терасата за лекцията. Само дето звездите, които трябва да наблюдаваме, са се изпокрили зад облаци. Скупчваме се всички астролози (участници в конференцията) в кафенето и той започва да разказва - за хелиакалните изгреви на звездите, за астрономите, които не поглеждат небето и не се интересуват от хелиакалните изгреви, за това колко планети изчезват на изток в нощното небе и колко на запад, за Ищар - вавилонската богиня на войната и любовта - която слязла в Долния свят, от който няма връщане назад. Трябваше да се досетя, че знаеш тази история!
Всички са вперили поглед в него и поглъщат жадно всяка дума от историята. Бог Еа, когато разбрал, че Ищар е пленена във владенията на Ерешкигал, създал евнух, същество без пол, и го изпратил да мине през седемте порти, за да надхитри господарката на смъртта и да изведе Ищар в Горния свят - за да се върне живота на Земята... Всички гледат него, а той гледа мен. Намтар, слугата на Ерешкигал, извадил меховете с жива вода, напръскал Ищар с водата на живота и я повел.
Много беше студено в Ада. Смразяващо. Месеци наред се борех с депресията и отчаянието, които ме връхлитаха на черни вълни. Докато един ден се усетих жива, усетих, че краката ми искат да танцуват, а ръцете ми искат да галят. Че искам да обичам и да бъда обичана.
Пуснал я да мине през първата врата и й върнал препаската.
Неизказаните думи ме задушаваха, но аз хванах нишката им и започнах да разплитам кълбото на болката. Дума по дума. Първата крачка беше най-трудна, първият праг - най-висок. Отказах се от любовта си. Премятах се дълго време между любовта и омразата, но накрая успях да се върна към себе си. И разбрах, че там, където е нямало любов, аз съм обичала. И там, където е имало само прах и пепел - аз съм била светлината.
Пуснал я да мине през втората врата и й върнал гривните за ръцете и глезените.
Вече мога да говоря, искам да говоря. Затова дойдох тук, във Варна. Да кажа, каквото имам да кажа за тази проклета нептунова любов. Купих си златни сандали. С които да вървя по нови пътища. По кралски пътища.
Пуснал я да мине през третата врата и й върнал полата, извезана със скъпоценни камъни.
По пътя срещнах един древен мъж. Другите гледат него, а той гледа мен. Другите вървят след него, а той върви след мен.
Пуснал я да мине през четвъртата врата и й върнал украшенията на гърдите.
- Къде отиваме сега? - питам, след като шумотевицата от вечерята е поотминала.
- Аз отивам там, където си ти. - отговаря той.
- Аз ще дойда при тебе, чакай ме горе.
Пуснал я да мине през петата врата и й върнал огърлицата.
Оглеждам се в огледалото на стената. Обувам златните сандали. И тръгвам. Изкачвам се.
Пуснал я да мине през шестата врата и й върнал обиците.
Той ме прегръща. Гали лицето ми, врата, ушите, косата ми. Смее се като малко дете: