Освен това, ако съм в приказката за Йов, би трябвало да очаквам щастлив край, тъй като бог накрая му връща всичко отнето. Не знам защо, но май вече не го вярвам... Не искам нито да вярвам, нито да се надявам, не искам да го мисля дори... Не съм и предполагала, че вярата и надеждата могат да бъдат толкова болезнени. А щом толкова болят, по-добре да се откажа от тях. Поне временно. Трябва да намаля до минимум нещата, от които ме боли, иначе не знам как ще оцелея. Затова си забранявам да си спомням за Вавилонеца, забранявам си да мисля за него и да се надявам, че ако Интерпол го хване и ми го достави обратно, може и да имаме някакво бъдеще. Като стана въпрос за бъдеще, трябва да се хвана за нещо, трябва да има нещо там пред мен, което да ме очаква и което да очаквам.
Опитвам се да си направя (само)прогноза. Мозъкът ми работи на пресекулки и налетите в него астрологични знания излизат доста колебливо. След като посях любов, а пожънах пустиня, това трябва да си има логично обяснение. Не е било това времето за сеитба! Може би съм объркала сезоните, може би съм объркала циклите на планетите. Все нещо трябва да съм объркала, та да страдам толкова непоносимо сега. Изхвърлена, изоставена, смачкана, наритана и свита в ъгъла като пребито куче.
Опитвам се да бъда мила, добра и щадяща към себе си, затова си дръпвам една окуражителна реч:
Мила Яна, не знам за къде си тръгнала изобщо с този транзитен Сатурн в пети дом и с тази квадратура на Плутон към Плутон. А и с тази квадратура на Сатурн към Сатурн. Добави прогресията Марс квадрат Уран и Слънце опозиция Уран, както и прогресивен асцендент в съвпад с неаспектирания ти Марс в осми дом и сама ще разбереш, че не е сега времето да търсиш любов. Освен това ти остана заклещена в Долния свят още при миналия ретрограден цикъл на Венера, а новият вече чука на вратата. За къде си тръгнала да излизаш от Ада, потърпи още малко. По-добре изчакай всичко това да премине, затвори се като цвете по залез слънце, запази аромата и топлината, които са останали в тебе и изчакай... до началото на следващата година. Да, мила Яна, и на мен ми се струва страшничко да живееш в тъмнина и без любов дотогава, но това е положението, моето момиче... Колкото и да е тъжно, такава е ситуацията астрологичната и житейската. Ти си силна, ще се справиш. Боже мой... ами тези, дето не са силни, горките - те как ли се справят?...
Не знам и защо ли изобщо се заблуждавам, че съм силна. Всъщност не съм. Постигнала съм заветната си цел да съм слаба. Депресията ме изпива. Спя като пребита, ставам като пребита, отивам на работа и по цял ден гледам в екрана и плача. Всъщност изобщо не мога да работя. Добре, че колегите са наоколо, та от време на време ми става неудобно и спирам да цивря. Ами сега! Какво ще стане, ако не успея да се справя?
Нищо не става. Освен, че бившият ми женен любовник проявява изключително силна и любезна загриженост за състоянието ми. От това ми става още по-тежко. Като в капан съм. Започвам да го мразя, да го ненавиждам, да го проклинам. Защото нямаше да страдам така сега, ако той ме беше опазил - ако не ме беше прокудил, ако ми беше дал мъничко любов и топлинка, ако не ме беше наранил толкова жестоко. Мразя го, казвам му ужасни неща, държа се зле, а той, противно на всякаква здрава логика, се държи все по-добре и по-любезно. Мразя я тази любезност! Искам да страда, искам да се гърчи, искам да го боли като мен! Защо само мен да ме боли? Сега разбирам какво означава изкупление. А може би като ме гледа такава депресирана, егото му се надува още повече, защото си мисли, че той е причината за цялата драма. Дори рискува да ме покани на кафе. Аз използвам случая да му кажа, че го мразя. Не ми олеква от това. Казвам, че не мога да се справя. Искал да ми помогне, но не знаел как. Е, и аз не знам как. Пак му казвам, че го мразя. Пак не ми олеква. Искал да можем да се погледнем в очите без болка. Няма как да стане. Не и в този живот.