Един древен звяр в мен реве: Искам отмъщение - око за око, зъб за зъб! Искам изкупител - за греховете, за страданията, за болката, за цялата тази сеч...
Писмо 54
Кучето на Павлов
Напускам! Край! Тръгвам си! Заради кучето на Павлов. Oт известно време подозирам, че вече не съм човек със свободна воля, а дресирано, опитомено, затворено в клетка животно, което точи лиги при всеки звук на камбанката. Само дето Той - господарят на камбанката - няма никакво намерение да ме храни, само наблюдава как условните рефлекси ми разказват играта. И Той - господарят на камбанката - се усмихва любезно. И най-вероятно това го кара да се чувства много значим, много специален, много... мъж. Такъв е той - моят бивш женен любовник - прелива от доброта и съчувствие, опитва се да ми даде пример как може да се живее оптимистично, ведро, с усмивка. Само дето добротата му не е нищо повече от гузна съвест, а оптимизмът му - нищо повече от защитна реакция срещу собствената му обърканост и житейска неадекватност.
И въпреки това аз съм кучето в клетката. Всеки ден. От понеделник до петък. През уикенда се съвземам, в понеделник идвам на работа със стиснати зъби и решена да не обръщам внимание на никакви камбанки, да не го поглеждам, да не му говоря, да не му позволя той да ми говори. В сряда вече съм срината. До петък съм умряла от глад, а стомашните киселини са разяли стомаха ми. В петък съм вонящ труп.
Всеки път щом го видя, една съзнателна част от мен иска да му размаже усмивката, но в същото време кучето в мен, кучето на Павлов, иска поредната доза. Иска прегрьдка, иска целувка, иска любов, иска още. Поне още веднъж... Това куче няма мозък! И отрова да му дават, то пак ще си иска дозата, защото камбанката изкусително му шепне в ухото: „Ти си гладно, гладно, гладно, гладно... ти искаш да бъдеш обичано, обичано, обичано..." И кучето в мен, макар и пребито и наритано в ъгъла, скимти и иска да бъде погалено. И продължава да обича Господаря си все така вярно, лоялно, с влажен поглед.
Бррррррррр! Отвратително! Да обичам насилника си и да пълзя в краката му заради милостива доза учтивост. НЕ! Няма да стане!
В една от паузите, в която не се чуват камбанки, събирам няколко токсина злоба и го питам:
- Защо си толкова любезен? Не са ли малко излишни тези усмивки? Като ме видиш, не ти ли напомням за това, че не си бил идеалния съпруг, какъвто си искал да бъдеш?
- Аз не съм искал да бъда идеален съпруг. - беше отговорът. (Е как така? Нали уж заради това ме изостави, заради жена си?) - Когато те видя, си спомням единствено за хубавите моменти, които сме имали!
Така значи, а? Хубавите моменти? Значи единствената ми функция сега е да ти напомням за някакви хубави моменти в миналото, които лично аз съм ти осигурила? Тъй като ти не се стараеше и на мен да ми е хубаво. Не беше необходимо, нали? Аз и без това те обичах... Аз и без това давах... Как успяваш да бъдеш щастлив само с хубави моменти от миналото? Аз пък искам да ги имам в бъдещето, а като минимум - поне в настоящето. Или може би ти смяташ, че знаеш какво е бъдещето ти? Може би за теб то е една предначертана, права, сива семейна линия7 И като ти доскучае, просто ще си спомниш за някой минал момент, за да си спестиш труда да кривваш встрани от линията? А аз да стоя тук, or понеделник до петък, за да ти напомням за хубавите моменти? НЕЕЕ! Това вече преля чашата!
Край! Тръгвам си! Напускам!
- Защо трябва да си тръгваш? Заради мен ли?
- Тръгвам си, защото ако ти се сещаш за някакви хубави моменти, когато ме видиш и ти е приятно, аз се сещам единствено за това, че повече няма да ги има, че повече никога няма да дойдеш, да ме прегърнеш, да ми донесеш бонбони. Никога. Това „никога" ми идва в повече. Съжалявам.
- Хм, не се бях замислял, че ситуацията ни има и такава перспектива...
Ех, любими, ти за колко неща само не си се замислял...
Решението да напусна ме изпълни с малка доза уважение към мен самата. Така извърших първото убийство в живота си - това на кучето на Павлов. Малко ми е мъчно за него. Не беше виновно то, нали... Сетих се за един стих на Джон Дейвис;
Ти казваш, че си уморен като куче,
че си ядосан, болен и гладен като куче,
че си отегчен и меланхоличен като куче,
че си ленив, сънлив и безделник като куче,
но защо се сравняваш с кучето ?
Аз ще те сравня с добродетелите на кучето.
Защото ти си честен и порядъчен като куче,