ти си верен и доблестен като куче,
ги си мил и щедър като куче,
ги си мъдър и храбър като куче.
Тръгнах си.
Писмо 55
За делюзиите
И ето ме - изоставена от всички: от мъжете, които се надявах да ме обичат поне толкова, че да не ме изоставят, от приятелите, от психотерапевта си, от бог... Това е моята делюзия - че съм изоставена от всички. Убедена съм, че вече няма кой да се интересува от мен и от делюзиите ми. Убедена съм, че дотегнах на всички с моето хленчене. Та дори аз самата не мога да се понасям такава. Но не мога да се справя. Като в тресавище съм. Всеки опит да се измъкна води до още по-дълбоко затъваме. А вече съм затънала до гушата... Много съм зле... Господин Левин, ректорът на Московската академия по астрология, която аз самата съм завършила, смята, че астролозите не страдат от депресия. Значи трябва да реша в депресия ли съм или не съм, астролог ли съм или не съм. Спешно трябва да реша...
За мое щастие на този свят има една определена група хора, които специализират в изучаване на човешките делюзии и по тази причина се интересуват от тях. Това са лекарите хомеопати. За тях няма значение дали нещата, които казвате, са действително така в обективната реалност - за тях има значение как си въобразявате, че са и как се чувствате (поради въображаеми или реални причини). Защото точно това ще ги отведе до правилното лекарство.
Седнала съм на стола срещу моята лекарка хомеопат, плача и се надявам - (господи, как се надявам само!) - и този път да ми помогне, защото тя ми е последната надежда. Защото всички други се отказаха от мен. И как иначе - щом на мен ми иде да се откажа от себе си. Тя е последната надежда да намеря пътя обратно към себе си.
Аз - силната жена - съм победена. Тотално капитулирала. Признавам, че загубих битката. Признавам, че загубих себе си. Признавам, че не мога да се справя. Плача. Знам, че тя наблюдава реакциите ми, но не изпитвам напрежение или притеснение. При нея е хубаво, сигурно и спокойно. Тя познава стотици лекарства - няма как някое от тях да не ми помогне...
Още първия път, когато дойдох в кабинета й, тя ме помоли да направим едно упражнение. За женската и мъжката енергия. Ин и Ян. Да затворя очи, да ги усетя в себе си и след това да ги извадя пред мен и да ги опиша - как изглеждат, какво представляват. Аз затворих очи и мъжката енергия се избута грубо с лакти напред. Изпъчи се пред мен като рицар. В черни, прашни и продрани доспехи, омазани с кал и кръв. Лицето му не се вижда, скрито е под шлема, който също е черен. Подпрял се е на меча си, няма сили да стои прав и го използва... като патерица, като бастун. Хрумва ми дори, че рицарят може и да е умрял - толкова е неподвижен и омаломощен, но стои там с една-едничка цел - да опази достойнството си. Направо ме е страх да махна шлема и да погледна лицето му. Казвам си (под линия): Леле, колко ми е зле анимусът! На умирачка отива!
Женската ми енергия се разстрои (тоест излезе като три отделни образа), но го направи тихо, елегантно, без блъскане с лакти. Първо във въображението ми изникна цвете, с много нежни, бели листа, голямо колкото длан. Помислих си: Колко е крехко, дори дете може да го смачка! После се появи русалката. Истинска русалка с рибя опашка, която грациозно се извива, докато плува в морето. Чак ми стана неприятно, като я видях. Идеше ми да й кресна: Ти какво правиш още тук? Накрая изпълзя змията. Не ме уплаши, дори ме успокои. За мен тя е символ на някаква божествена женственост, уникална смес от уязвимост (върху гръбнака й има само кожа, може да бъде лесно прекършен) и емоционална студенина, на която завиждам (рептилният мозък не е способен да изпитва емоции, само инстинкти). Вцепених се пред този змийски образ. Ето това е величествената, респектираща, вдъхваща страхопочитание женственост. Тя се извива, съска, заплашва и така предпазва уязвимостта си, територията си и своята свещеност.
Нещо ме притеснява това разтрояване, това разпиляване на моята лична женска енергия. Искам да я събера, искам да се излекувам, искам да съм способна да живея без болка, искам да съм способна още да обичам... Плаче ми се, много ми се плаче. За мен самата този път. И плача. Знам, че моята лекарка-хомеопат познава стотици лекарства и няма как да не открие моето. Това, което ще ми помогне да се справя. И този път. Но не сама. Тя е тук и може да ми помогне. Улавям се, че тихичко благодаря на бог, че я има, че е пред мен и може да ми помогне. Значи и бог не ме е изоставил! Значи само ми се струва, че съм сама, а не съм. Да, спокойна съм, сега вече съм спокойна - това е просто една делюзия и тя е лечима.