Докато пиша, се просълзя вам. Покрай мен минава един младеж.
- Как си? - пита загрижено.
- Ами не съм добре. - отговарям. Всъщност съм добре, но знам от опит, че младежите реагират добре на този отговор.
- Искаш ли да се разходим?
- Да. - казвам аз. - Защо не...
- Ще ти се обадя другата седмица да излезем. - усмихва се младежът. Чувства се много полезен.
Помахвам му с ръка. Той, разбира се, не се обажда. Аз пък не съм учудена. Не е първият мъж, който не си е изпълнил обещанието...
Връщам се при онази от гишето с неонов надпис „Информация". Тя ми се усмихва още по-широко:
- Реши ли къде искаш да пътуваш сега?
- Съществува ли място, където мъжете си изпълняват обещанията?
- Нямам такава информация.
- Ясно! Да си призная, не ми се рискува повече. Искам билет за някой замък, с високи стени, където е безопасно и за жените, и за децата, и за цветята, и за птиците... Нека сега да бъда принцесата, която всички от царството искат за жена, но тя чака своя чуждоземен герой. Който ще отсече главите на триглавата ламя и ще донесе жива вода от извора...
- Не знам дали е възможно - това е МНОГО ПОВЕЧЕ от една транзитна гара! - възкликва дамата с очилата.
Този път обаче аз решавам да отстоявам своето:
- А вие знаете ли какво е казал Бог на Йов?
Де беше ти, когато полагах основите на земята?
- кажи ако знаеш.
Кой й определи мярката, ако знаеш?
Или кой е опъвал по нея въжето?
На какво са закрепени основите й,
или кой положи крайъгълния й камък...
Кой затвори морето с врата, когато се то изтръгна,
та излезе като из утроба,
когато облаците направих негово облекло и мъглата -
негови пелени,
и му утвърдих Моя наредба и поставих ключалки и врата,
и казах: до тука ще дойдеш и няма да преминуваш,
и тука е границата на гордите твои вълни?
Отваряли ли са за тебе вратата на смъртта, и видял ли си ти
вратата на смъртната сянка?
Изгледал ли си ширината на земята?
Разправи, ако знаеш всичко това.
Де е пътят към жилището на светлината,
и де е мястото на тъмата?
Влизал ли си ти в пазилищата на снега
и видял ли си съкровищата на градушката,
които Аз пазя за смутно време, за ден на битка и война ?
Дъждът има ли баща? Или кой ражда капките на росата?
Кой вложи мъдрост в сърцето, или кой даде смисъл на разума?
Знаеш ли времето, кога дивите кози раждат по скалите,
и забелязвал ли си как раждат кошутите?
Можеш ли преброи месеците на тяхната бременност?
И знаеш ли времето, кога раждат?
- Хм, много красиви думи! По какъв повод бих удостоена с честта да ги чуя? - пита любезно тя.
- Защото няма начин бог да не е създал на този свят място като райската градина, която е в мен. И не е възможно да няма стени, които да могат да я опазят... Защото ако няма стени, мъжете-сенки ще продължават да нахлуват в градината, да си тъпчат джобовете с толкова бисерни спомени, колкото може да им понесе съвестта, и да си тръгват, прегазвайки най-красивите ми цветя...
- Хм... - стрелва ме зад очилата тя. - а чувала ли си това: блажени са низшите духом, защото тяхно е царството небесно!
Хм! А хрумвало ли му е на някого, че Библията може би е написана от жена?
Писмо 54
Защо написах всичко това!
Искам най-отговорно да заявя, че не съм феминистка. Вълнувам се всеки път, дори се изчервявам, когато някой мъж ми подаде ръка на слизане от автобуса или ми отвори вратата на колата. Аз дори кола не карам, въпреки че имам книжка. Топя се като сладолед в юлски пек, ако някой ми целуне ръка. Гарантирам ви, че ако някой джентълмен просне в локвата пред краката ми сакото си (като в онази популярна реклама), аз няма да го заобиколя, демонстрирайки своята независимост (и да си съсипя сандалите), а с удоволствие ще се възползвам от жеста. След това ще му се усмихна и ще попитам: „Колко струваше това сако? След като си купите ново, ще ви останат ли пари да изпием бутилка вино тази вечер?" Само дето няма джентълмени вече... Какво пък, ще си джапам из локвите!