Веднъж попаднах на една ценна мисъл, изречена от фотограф. Макар от фотографите да не се очаква да могат да говорят, тази мисъл силно ме впечатли. Според него жените, които са се съблекли пред обектива, са направили много повече за социалния напредък на посестримите си, отколкото войнстващите феминистки. Може би е прав, но май малко сме прекалили със събличането. Опитвайки се да се приравним, сме се превърнали в стока. Какво пък, опаковката продава стоката!
Мъжете, които някога са били ловци, които някога са ловили за племето, за жените, за децата - сега ловят нас, жените. И тъй като ние не бягаме, не затрудняваме по никакъв начин лова им, те са се превърнали в угоени, мързеливи, отегчени мъжкари, които вече не правят разлика между черен хайвер и бобена чорба. Мъжете, които някога са били рицари, джентълмени, закрилници на крехки бледолики създания с восъчни ръце, бухнали кринолини и щедри деколтета, сега не само няма да ви защитят, ами ще ви избутат с лакти и ще минат през вас. Мъжете, които някога са били воини, сега са се превърнали в домашните любимци - на мама или на нейния заместител - съпругата. При най-малкия сигнал за опасност, който на еволюционен език означава да се вземе светкавично решение за бягство или борба, те бързат да се скрият зад полата на мама или нейния заместител - съпругата. Никакви битки, никакви демони, никакви триглави лами, никакви Немейски лъвове, никакви подвизи, никакви вятърни мелници не ги интересуват. Кръвта във вените им ръждясва, великите дела на предците им се изличават от генетичната им памет, мозъците им колабират от скука, а те седят с дистанционно в ръка на дивана и за всички свои беди обвиняват мама или нейния заместител - съпругата. Какво пък, все някой трябва да е виновен!
Извинете ме за жлъчта. Проблемът навярно е в мен. Може би съм сбъркала епохата, в която да се родя. Аз всъщност обичам мъжете. Всъщност бих искала да срещна мъж, който е различен, който променя сценария и вместо да се уплаши от мен, се бие за мен, ловува за мен, постила сакото си в локвите за мен... Който не гледа на мен като на стока, с която да си поиграе, докато му писне, а като на Жена. Жената, която обича, жената, от която се нуждае, жената, която го вдъхновява. И понеже съм дълбоко убедена, че заслужавам точно това, се питам единствено (с известна доза отчаяние): Къде са тези мъже? Има ли изобщо такива? Може би все пак... те, мъжете, са успели да бойкотират еволюцията и да ни накажат сега - да я износим на крехките си рамене, като отгледаме сами децата им... Може би самодоволно поглаждат подпухналите от биричка и редовно хапваме коремчета и се радват на победата си - как без да си мръднат пръста от дистанционното получават и вечерята, и пантофите, и секса - а и за децата има кой да се грижи. Те са царе, патриарси, повече от всеки друг момент в историята на човечеството! Как искате да не съм възмутена? Какво пък, ще се възмущавам, никой не ми пречи!
Виновна ли съм, че съм ябълка, нахапана от прасета? Виновна ли съм, че змията е изкушила Ева да откъсне ябълката or дървото, виновна ли съм, че Ева е изкушила Адам да отхапе от нея? Виновна ли съм, че бог ги е прогонил от райската градина? Ами не, не се чувствам виновна, нито отговорна. Чувствам се като ябълка. И не искам да се изкарам жертва, ама и никого не съм канила да ме хапе... Ако имаше Съд за престъпленията в любовта, щях да подам поне няколко жалби: за безогледно боравене с хладно оръжие, за злоупотреба със словото (тоест предумишлена лъжа), за бездоблестност, безмъжествсност, предумишлена глухота, предумишлена слепота, консуматорство... Какво пък, няма такъв Съд, затова навън има разхождащи се на свобода мъже!
Извинете ме още веднъж за жлъчта и омерзението. От огорчение е, не от друго... Проблемът навярно е в мен. Не съм написала всичко това, за да мога да зашлевя мъжкото племе с обвиненията си, не! Даже малко съжалявам, че стигнах толкова далеч в генерализирането...
Миналия месец отидох на нумеролог. Това беше още по времето, когато аха-аха да се почувствам добре, само малко ми трябваше да повярвам, че има бъдеще, различно от настоящето (тогавашното ми настояще).
Отивам с приятелката ми Галка. Сяда тя на столчето, а нумероложката започва да й обяснява как две години вече е като вързана към един мъж, каква любов само има между тях, ама как той нищо не прави, пръста си не мръдва, а тя страда ли страда...