Някъде към края на есента осъзнах, че влюбването ми е по-скоро заболяване, отколкото манна небесна. Че вече не трептя, а се треса под напора на хиляди протуберанси, които ме разкъсват отвътре, докато междувременно аз трябва да продължавам да ходя на работа, да целувам децата си за лека нощ, да пиша статии и лекции по астрология - и, разбира се, да пера и да гладя. Да бъда силната жена, която се справя с всичко.
Колкото повече се влюбвах, толкова повече се борех за брака си, който се тресеше от съвсем други протуберанси - следи от стара болка от изневяра, отчаяние, липса на подкрепа и емоционална неадекватност. И в един слънчев есенен ден, когато тук-там могат да се зърнат заблудени глухарчета, съпругът ми неочаквано сподели с мен, че го терзае въпросът дали изобщо иска семейство (синът му е вече на цели две години, той сега се сетил да се терзае). Смятал да си тръгне, за да намери себе си. Вероятно си представя, че като се намери, ще седне срещу себе си и ще се попита сам, ей така, директно, очи в очи: „Бе ти искаш ли да имаш семейство?" Ще изчака отговора и после ще дойде при мен или ще продължи с някоя друга. Не знам какво го караше да вярва, че аз съм преданата съпруга, която ще го чака с отворени обятия. Може би просто си е фантазирал момента на завръщането си - как като един Одисей, който след дългите си странствания и авантюри с неизвестен брой нимфи, се хвърля в обятията на Пенелопа. А тя, горката, с тълпи обожатели на двора, но чака само него, а очите й са изтекли от рев и от тъкане и разтъкаване. Не, благодаря, това не е моят мит! Аз съм онази с меча.
Това беше краят или по-точно началото на края на този брак. След няколко мъчителни разговора и изясняване на липсата на перспектива за съвместно бъдеще, отново се оказах сама - този път с цели две деца. За сметка на това бях лудо влюбена. Вероятно не ви изглежда като кой знае каква компенсация, но влюбването правеше болката от поредния провал на опитите ми да създам семейство много по-поносима.
След раздялата си взех няколко дни отпуска - трябваше да изчистя къщата и да залича следите от нещастния си брак. Чистех като бясна и плачех. Все още не можех да се зарадвам на свободата си. Може би защото, както казва Дон Кихот, тя е на върха на копието (а не на върха на парцала). Когато приключих с пренареждането на шкафовете и разместването на мебелите, седнах пред компютъра с намерение да напиша нещо мрачно като настроението ми, но думите не идваха. Седях така сигурно час. Надали има значение. Тогава ICQ-то замига. Той ми пишеше, питаше ме как си прекарвам отпуската. Тогава незнайно как думите ми се върнаха и аз му разказах - за раздялата, за това колко ми е тежко, за свободата и самотата - за всичко. По време на разговора стана ясно, че всъщност ми се е обадил по работа. Аз, разбира се, пренебрегнах този детайл - искаше ми се да вярвам, че ме търси заради мен, защото му липсвам, защото се чуди къде съм, какво правя и дали съм добре.
Още на следващата сутрин свърших възложената работа и му писах. Няколко минути по-късно той ми отговори: „Как е днес моята единствена астроложка ?". Ако бях умряла тогава на стола, вкъщи, пред монитора, докато тези думи мигаха на екрана - щеше да е твърде банално, но пък щях да умра щастлива. Вярно, че освен мен той други астроложки не познаваше. А аз бях готова на всичко, за да съм негова и единствена. Думите му прозвучаха толкова... изкусително, възможно, реално, желано, истински, разтърсващо. Дадох си сметка, че никой никога не ме е наричал „моя единствена" или „мила моя" или просто „моя". Че в мен се съживява някакъв древен и могъщ спомен на жена, която е била притежавана, обичана, пазена и защитавана. И поисках да бъда Тя.