аз дишам под вода
аз се давя... давя се... давя се...8
Сънувах те... Защо не напуснеш сънищата ми? Сънувах, че сме на сватба. И букетът на булката падна в ръцете ми. Аз го взех сконфузено и заобяснявах, че нямам никакво намерение да се омъжвам, никога повече... А ти ме дръпна за ръката, изведе ме на стълбищната площадка, прегърна ме и ми каза колко се радваш за мен, колко се радваш, че ще бъда щастлива. Беше развълнуван, уязвим, искрен... И тогава се разплака, обърна се с гръб към мен, за да не видя сълзите ти, но аз видях как бършеш очите си. И тогава, в съня си, помислих: „Ти само насън плачеш за мен. Наяве за мен няма любов, няма думи, няма сълзи, нали?" И се събудих.
Събудих се и започнах да си тананикам - като детска песничка:
Къде съм аз? Къде си ги сега?
Защо душата ти ме призова,
а после хвърли ме в калта?
Ти беше ли моя съдба? Аз ли се обърках? Или ти ме подведе? Кога ще успея да те забравя, кога ще успея да изтрия всички спомени, дори първата целувка? Ще има ли някога някоя друга първа целувка, която да успее да те изличи? Има ли на този свят мъж, който да ме обича? Любими мой, защо точно теб обичах?
До края на живота си Яна ще успее да забрави много неща, вероятно дори тази първа целувка... Яна не получи отговор на нито един въпрос... Поне не и от човека, който можеше да отговори. И тъй като Яна беше астролог, сама намери отговорите, но ги запази за себе си... и за тези, които знаят как да разчетат стъпките на ретроградната Венера от края на 2005 година... Накрая, след много сълзи, Яна разбра, че този мъж не е можел да й даде нищо, защото в себе си е нямал нищо друго, освен страх...
Втори край
Писмо от Луната
От векове вървя по своя път. От векове Слънцето ме привлича в прегръдките си, а после се отдалечава от мен. От векове се стремя към него. Има ли любов по вечна oт моята?
Веднъж, отдавна, но не чак толкова отдавна...
трябва да е било през 1951 година според човешкото летоброене, около 108 нови луни преди раждането на Валилонеца и 144 нови луни преди раждането на Яна видях един белокос мъж, приведен над лист хартия... Поглеждаше към мен от прозореца на каменния си замък, прехапваше молива си и продължаваше да пише. Ръката му се движеше трескаво, като в галоп и после пак внезапно спираше. И той вдигаше поглед към мен... Не се стърпях и надникнах в написаното. Мъжът пишеше „Отговор на Йов“9. Този мъж не беше нито свещеник, нито изследовател на Библията, той беше лекар, помагаше на хората да излекуват душите си. Да, той знаеше много за човешката душа... А тази вечер се опитваше да излекува своята. От гнева, който беше пламнал в нея заради страданията на Йов. Заради несправедливостта на бог, който не само, че се поддава на съмненията на Сатаната и подлага своя верен слуга на серия от сътресения, за да изпита вярата му, ами дори не си прави труда да му даде отговор. Лично. Той - старозаветният бог - дори не дава обяснение на Йов за причината, поради която разрушава живота и тялото му, в нито един миг не му казва истинската причина! Защо? Ако е справедлив, защо отказва справедливост на своя земен син? Ако нанася рана, защо не му дава изцеление? Ако го е грижа за страданията на човеците, защо се държи така, сякаш най-преданите между тях не са нещо повече за него от обикновени червеи?
Йов успява сам да изцели душата си още преди бог да му върне отнетото. Защото в тази нелепа драма, изтъкана от изпитания и човешко страдание, Йов е жертва, но и победител. Йов - синът човешки - със своето съзнание успява да отрази божията воля и да разбере неразбираемото. Това, което сам бог крие - от него, но и от себе си.
И както между раната и оръжието съществува тайна връзка, така емоционалната реакция съответства на жестокостта на действието, което я поражда. Затова аз ще изразя своята емоционална реакция без страх и напълно открито, ще говоря на несправедливостта на езика на несправедливостта, за да мога да разбера защо и с каква цел Йов е бил наранен и какви са последствията от това за Йехова и за самия човек...
Това успях да прочета. Думите му продължаваха да се нижат по белите листа... И той продължаваше да се взира в мен... И аз се усмихнах...
Миналата нощ видях Яна... Седеше на прозореца и ме търсеше. Но от мен беше останал само един тънък косъм светлина. Миналата нощ аз бях стара луна, а старите луни не са щедри. Стори ми се, че Яна мисли за Йов, а аз си спомних за онзи белокос мъж в каменния замък. И надникнах в мислите й. Освен за Йов, Яна мислеше и за Вавилонеца. Чудеше се защо го е почувствала толкова силно, като своя съдба, защо е почувствала, че мястото й е до него и дали се е излъгала в душата му. Дали в неговата душа има един Йов, способен да разбере неразбираемото, дали в неговата душа е имало любов и страст, или само ги е симулирал, за да я вкара в леглото си? Дали и той, като някои други мъже, наизустява любовни стихове, за да се домогва до своите мъжки „победи", но без да ги разбира и без да влага душата си в тях? Дали все пак съдбата й е била да е до него, но той не е разпознал любовта и е преминал през живота й, за да вземе, да открадне, да я нарани (по невнимание), без да иска да даде нищо в замяна?