Фредрик Браун
Писмо до Феникс
Много мога да говоря за себе си, толкова много, че ми е трудно да реша откъде да започна. За щастие, забравих много от случилото се с мен, мозъкът не помни всичко. Би било ужасно, ако помнех подробности от тези сто и осемдесет хиляди години. Подробности от четирите хиляди живот след първата голяма атомна война.
Но истински важните моменти не съм забравил. Помня как участвах в първата експедиция на Марс и в третата към Венера. Помня — май беше по време на третата голяма война, когато Сапоро беше ударен от небето с такава сила, в сравнение с която всеки ядрен взрив е просто смешен. Бях втори по ранг в екипажа на космически крайцер от клас Хипер-А по време на войната с втората вълна извънгалактични завоеватели, които бяха направили бази на Юпитерианските луни, преди да ги усетим; едва не ни изгониха от Слънчевата система, но успяхме да създадем ново оръжие, против което те не устояха. После се измъкнаха извън границите на Галактиката. Когато след 15 хиляди години ги подгонихме, вече ги нямаше. По-точно, бяха мъртви от три хиляди години.
Ето за това искам да ти разкажа, за онази могъща раса и за другите. Но за да разбереш откъде знам всичко това, първо ще ти разкажа за себе си.
Не съм безсмъртен. Във вселената има само едно безсмъртно същество и никакво друго. В сравнение с Него аз съм пълно нищожество, но ти няма нито да разбереш, нито да повярваш на думите ми, докато не разбереш кой съм аз самият.
Името ми нищо не значи, дори не го помня. Не е толкова странно, защото сто и осемдесет хиляди години са доста време, а по различни причини съм сменял името си поне хиляда пъти. Пък и какво би могло да бъде толкова незначително, колкото името, дадено от родителите ми преди сто и осемдесет хиляди години?
Не съм мутант. Събитията около мен се случиха, когато бях на двайсет и три години, по време на първата атомна война. Тоест най-слабата. Първите бомби бяха хвърлени в една локална война, когато съм бил още бебе. Войната завършила бързо, защото само едната страна притежавала бомби.
Не е била истинска война. Значи ми е провървяло, защото ако беше истинска (като онези, които унищожават циилизации), не бих оцелял; не бих преживял онзи сън цели шестнайсет години, в който се потопих трийсет години по-късно. Но май пак избързвам.
Когато войната започна, бях някъде на около двайсет и две. Не ме взеха веднага в армията по здравословни причини. Някаква болест на хипофизата, синдром някакъв, не помня чий. Освен всички други последици, бях дебелак, петдесет фунта над нормата, набраво ме бракуваха.
През следащите две години болестта прогресира незначително, но затова пък всичко останало се развиваше стремително. По това време в армията прибираха всякакъв боклук, дори еднокраките едноръки слепци, важното е да са на бойното поле. А аз исках да воювам. Бях изгубил семейството си по време на бомбардировките, мразех работата си във военния завод, пък и лекарите ми бяха казали, че не ми остават повече от година-две живот. Затова постъпих в онова, което беше останало от армията. Взеха ме без никакво колебание, още на другия ден бях на бойното поле.
Сега си спомних съвсем точно: аз самият нямах нищо общо с това. Но точно с моята поява в армията ситуацията се промени. Бомбите на противника се свършиха, също отровните вещества, нямаха повече снаряди и патрони. Ние също не бяхме цъфтящи, но те не можеха да унищожат всички наши производствени мощности, докато ние почти успявахме — имахме самолети и организация, която да ги изпраща на нужните места. Или почти — понякога поради грешки бомбите падаха съвсем близо до собствените ни войски. Само седмица след моето геройско начало попаднах в лазарета, бях контузен от една от нашите малки бомби.
Дойдох на себе си след две седмици с големи обгаряния. По това време войната вече беше завършила; оставаше да се почисти територията от противниковите останки. Не, не беше война за тотално унищожаване. В нея загинаха, доколкото си спомням, около една четвърт или една пета от населението на планетата. Бяха останали достатъчно мощности и хора, за да не рухнем изцяло. Почти век и половина цареше разруха и упадък, но не подивяхме, не започнахме от нулата. В такива времена хората се връщат към свещите и огнищата, но не защото не знаят за електричеството и въглищните мини, а защото започват безредици и революции. Знанието, макар и скрито, си остава и се връща заедно с реда.
Съвсем друга работа е войната за унищожаване, когато загиват девет десети или повече от населението. Тогава светът пропада в примитивна диващина и чак след сто поколения отново открива металите и прави от тях остриета на копия.