— О, Дейв е тук — съгласи се жената. — Да. Искате ли да го видите?
— Ами… ако не ви затруднява.
— Хи, хи. Изобщо не ме затруднява. Ето така.
Тя насочи пистолета към мен и натисна спусъка. Направи го без мускулче да трепне на лицето й.
Фактът, че не последва гръм, я озадачи смътно, сякаш се опитваше да си спомни нещо отпреди две седмици. Нещо належащо или важно. Мен вече ме нямаше за нея. Повдигна пистолета, като все още боравеше много внимателно с черната кожена ръкавица, увита около дръжката му, и надникна в дулото. Това не й помогна особено. Разтръска го. Сетне отново се сети за мен. Не бях помръднал от мястото си. Сега вече не беше необходимо.
— Май че не е зареден — каза жената.
— А може би, всичко е изразходвано — отвърнах. — Много лошо. Тези малките събират само по седем патрона. Моите няма да станат. Дайте да видя дали не мога да направя нещо.
Тя постави пистолета в дланта ми. После отпусна ръцете си една върху друга. Очите й или изобщо нямаха зеници или бяха само зеници. Не бях сигурен кое от двете.
Пистолетът не беше зареден. Пълнителят бе съвършено празен. Помирисах цевта. От нея не беше стреляно, откакто; за последен път е бил почистен.
Това ме довърши. До този миг всичко изглеждаше сравнително просто, стига да можех да мина без повече: убийства. Това обаче сриваше всичо. Вече представа нямах за какво говорим и двамата.
Пуснах пистолета й в страничния си джоб, прибрах моя на мястото му и известно време дъвках долната си устна, за да проверя дали няма нещо да измисля. Нищо не измислих.
Остроликата госпожа Марино просто стоеше неподвижно, втренчила поглед в някаква точка между очите ми, премрежен като на фиркан турист, наблюдаващ величествен залез на Маунт Уитни.
— Е — обадих се най-сетне, — хайде да поогледаме къщата и да видим кое къде е.
— За Дейв ли говорите?
— Да, можем да включим и него.
— Той е в спалнята — изкиска се тя. — В спалните се чувствува като у дома си.
Докоснах ръката й и я завъртях в обратна посока. Тя се обърна, послушна като малко дете.
— Тази обаче ще е последната, в която ще е у дома си — добави. — Хи, хи.
— Да, разбира се — отвърнах.
Собственият ми глас прозвуча като глас на джудже.
Дейв Марино наистина беше мъртъв — ако изобщо са съществували съмнения.
Бяла кръгла лампа беше запалена до голямото легло в спалнята, издържана в зелено и сребристо. Това бе единственият източник на светлина в стаята. От нея върху лицето му се филтрираше меко осветление. Беше мъртъв сравнително отскоро и все още не приличаше на труп.
Лежеше небрежно проснат върху леглото, малко настрани, като че ли е стоял пред него, преди да го застрелят. Едната му ръка беше отметната настрани, като стрък водорасло, а другата беше под него. Отворените му очи бяха празни и лъскави, с почти самодоволно изражение. Устата му бе леко отворена и светлината се отразяваше в ръбовете на горните му зъби.
Отначало изобщо не видях раната. Беше високо горе от дясната страна на главата, в слепоочието, но доста назад, почти достатъчно, за да може темпоралната кост да пробие мозъка, мястото беше обгорено с барут, обрамчено с прегоряло червено; тънка струйка се стичаше от нея, която колкото повече приближаваше към бузата, толкова повече изтъняваше и потъмняваше.
— По дяволите! Та това е рана от упор — обърнах се рязко към жената. — Като при самоубийство.
Тя бе застанала до леглото, втренчила поглед в стената над главата му. Ако проявяваше интерес към нещо друго освен стената, то по нищо не си личеше.
Повдигнах още невкоченената ръка и помирисах мястото между основата на палеца и дланта. Надуших кордит, после не надуших кордит, а накрая изобщо не знаех надушвам ли или не. Това, разбира се, нямаше значение. Парафиновата проба щеше да си каже думата.
Оставих ръката на мястото й, предпазливо, сякаш бе нещо много крехко и много скъпо. После разрових завивките, клекнах на пода, напъхах се под половината легло, изругах, изправих се отново и обърнах мъртвеца на една страна — колкото да погледна под него. Имаше лъскава медна гилза, но не и пистолет.
Отново заприлича на убийство. Това ми допадна повече. Марино не беше от самоубийците.
— Намерихте ли някакъв пистолет? — попитах жената.
— Не. — Лицето й беше безизразно като тиган.
— Къде е тая Беъринг? Вие какво търсите тук?
Тя захапа крайчето на малкото пръстче на лявата си ръка.
— По-добре да си призная — рече. — Дойдох да ги убия и двамата.
— Продължавайте.
— В къщата нямаше никой. Разбира се, след като му позвъних и той ми каза, че не сте истинско ченге, че няма никакво убийство и че сте изнудвач, който просто се опитва да ме уплаши и да измъкне адреса…