Наблюдаваше ме, докато промивах и залепвах лейкопласт върху раните си в банята. После се върнахме в дневната. Госпожа Марино се бе сгушила върху едниния диван, втренчила невиждащи очи в незапаления огън. Нищо не казваше.
Не беше избягала, защото Скала през цялото време не я изпусна от очи. Държеше се примирено и незаинтересовано, сякаш оттук нататък вече нищо не я засяга.
Налях от уискито в три чаши и й подадох едната. Тя протегна ръка, почти ми се усмихна и се строполи на пода, все още с усмивка на лицето.
Оставих чашата, повдигнах жената и я положих отново върху дивана, с главата на ниско. Скалая гледаше втренчено. Беше изгубила съзнание, студена и бяла като платно.
Той взе чашата си, седна на другия диван и сложи патлака до себе си. Гаврътна питието, без да сваля очи от жената, със странно изражение върху едрото си, бледо лице.
— Кофти — промълви. — Кофти. Но мръсникът и без туй я мамеше. Да върви по дяволите.
Сипа си повторно, гаврътна и него и седна по-близо до жената — на дивана, който беше под прав ъгъл с онзи, на който лежеше тя.
— Значи си ченге — рече.
— Как се сети?
— Лу Шейми ми каза, че някакъв бил при нея. Така, както ми го описа, приличаше на теб. Пообиколих навън и надникнах в таратайката ти. Аз стъпвам много тихо.
— Добре де, и сега какво?
Изглеждаше по-огромен от всякога в затвореното пространство на стаята, със спортнте си дрехи. Дрехи на млад всезнайко. Чудех се колко ли време му е било необходимо да ги окомплектова. Не беше възможно да са купени готови. Бе прекалено огромен за такова нещо.
Краката му бяха широко разкрачени върху кайсиевия килим и той тъжно съзерцаваше експлозиите от бяло върху меката кожата на велурените си обувки. Не бях виждал по-грозни обувки.
— Ти какво правиш тук? — рязко попита Скала.
— Търся Бюла. Мислех, че може би се нуждае от помощ. Бях се хванал на бас с едно градско ченге, че ще я открия преди той да намери теб. Но още не съм.
— Не си я виждал, така ли?
Поклатих глава бавно и много предпазливо. Той продума тихо:
— И аз не съм, приятел. Обикалям тук от часове. Не се е прибирала. Дойде само онзи от спалнята. Какво стана с брикета, управителя в заведението на Шейми?
— Заради него е цялата дандания.
— Да. Заради някаква си чернилка. От тях може да се очаква. Е, аз трябва да изчезвам.
Щеше ми се да взема и трупа, заради Бюла. Не мога да го оставя да я изплаши. Но май вече е излишно. Убийството на онзи черния провали всичко.
Той погледна към жената на другия диван. Лицето й все още беше зеленикавобяло, очите — затворени. Гърдите й се повдигаха.
— Ако не беше тя — продължи, — щях да оправя всичко, а теб да те очистя. — Той докосна патлака до себе си. — Без лоши чувства, разбира се. Само заради Бюла. Сега обаче… по дяволите, не мога да очистя и мацето.
— Лоша работа — изръмжах аз и опипах главата си.
Той се ухили.
— Май трябва да взема твоята таратайка. За малко. Хвърли онези ключове.
Хвърлих му ги. Скала ги улови и ги постави до колта. После се наведе напред, посегна към един от външните си джобове и извади малък пистолет със седефена дръжка. Около 25-ти калибър. Задържа го върху дланта си.
— С това свърших работата — каза. — Оставих бричката, дето я наех, на долната улица. Изкачих се по насипа и излязох зад къщата. Чух, Че някой натиска звънеца. Този тип стоеше на вратата. Бях застанал така, че да не ме види. Никой не му отвори. И какво мислиш? Той имаше ключ! Ключ от вратата на Бюла!
Огромното му лице се се превърна в едно голямо озъбване. Жената върху дивана дишаше малко по-дълбоко и ми се стори, че зърнах единия й клепач да трепва.
— Голяма работа — рекох. — Може да се е сдобил с него по хиляди начини, нали е шеф в радиото, където тя работи. Могъл е да докопа чантата й, да вземе отпечатък. Това съвсем не означава, че тя му го е дала.
— Точно така, мой човек — засия Скала. — Разбира се, че не е задължително тя да го е дала на този… И така, той влезе вътре, а аз — веднага след него. Само че беше затворил вратата. Отворих я, както аз си знам. Оттогава не се затваря много добре, може да си забелязал. Той стоеше в средата на тази стая, ей там, до бюрото. И друг път е идвал, мръсникът… — Отново се озъби, но този път не толкоз мрачно. — Защото пъхна ръка в чекмеджето на бюрото и измъкна това… — Скала заподмята пищовчето със седефената дръжка върху огромната си длан.
Сега вече върху лицето на госпожа Марино се четеше видимо напрежение.
— Та тръгвам аз към него, а той стреля веднъж, но не улучи. Уплаши се и хукна към спалнята. Аз подире му. Отново стреля и отново не улучи. Ще намериш куршумите някъде из стените.